Читать «Опарени» онлайн - страница 21

— Това ли беше мястото, където можеше да се пуши марихуана на улицата? — попита възторжено Мадисън.

Хана поклати глава.

— Не, онова е Амстердам.

Мадисън изглеждаше разочарована. Тя разказа на Хана, че живее наблизо, макар да не поясни къде. Първоначално говореше убедено, че наесен се връща в училище, но колкото повече се напиваше, толкова ентусиазмът й изглеждаше все по-пресилен и измислен.

След около час Мадисън вече настоятелно флиртуваше с всички мъже в бара — особено с Джаксън, който според нея често спирал в магазина, където работела. Накрая вече заваляше думите, изпускаше разни неща и разля шестото си питие върху бара. Хана изтича за салфетки, а Джаксън грабна празната чаша. Искаше й се да му каже да спре да налива на Мадисън — тя едва си стоеше на краката.

— Излизаме в кратка почивка, но скоро ще се върнем! — прогърмяха говорителите в залата, откъсвайки Хана от мислите й. Тя се огледа. Чинията с пържени картофки беше почти празна. Джеймс го нямаше, а Майк се занимаваше с мобилния си телефон. Тя стисна зъби, ядосана, че изобщо си е позволила да си помисли за Мадисън. Нали беше решила да не се сеща за гадостите в миналото си?

— Все още нямам сигнал — изръмжа Майк, без да спира да натиска бутоните. — Ами ако през цялото пътуване остане така?

— Екипажът ни каза, че няма покритие навсякъде — напомни му Хана. — Освен това за какво ти е телефонът? Да не би тайно да пращаш есемеси на някое момиче?

— Абсурд — отвърна Майк и се изправи. — Отивам да си разопаковам багажа. Искаш ли да се срещнем по-късно в стаята ти? — Очите му проблясваха игриво.

— Да, но само ако съквартирантката ми не е от „Вила Луиза“ — отвърна Хана. — Ще ти се обадя.

Тя се запъти по лабиринта от коридори към каютата си, която се намираше две палуби по-долу. По пътя зърна Зелда Милингс, популярна мацка от „Дорингбел френдс“, която винаги присъстваше на купоните на Ноъл.

— Хей, Зелда! — повика я тя.

Зелда я погледна, изсумтя и се престори, че говори по телефона. Хана бързо се огледа, притеснена, че някой може да ги е видял.

Когато завъртя ключа в ключалката и отвори вратата, стаята й се стори по-различна от предишния път. Лампата светеше, а телевизорът работеше.

— Ехо? — извика колебливо Хана и се огледа. Някой си беше хвърлил куфара на второто легло. Чифт яркожълти тесни дънки бяха захвърлени на пода. По матрака бяха пръснати копринен шал, няколко тениски — най-малък размер — и чифт еспадрили. Хана бързо огледа останалата част от стаята. Никъде не се виждаше карирана католическа ученическа униформа. Чудно.

— Ехо? — извика отново тя, този път по-весело.

На вратата на терасата се появи нечия фигура.

— Хана?

Погледът на Хана постепенно се фокусира. Пред нея стоеше момиче с дълги, гъвкави крака, платиненоруса коса и леденосини очи. Някой, когото тя въобще не бе очаквала да види.