Читать «Съкрушени» онлайн - страница 3

Ариа хукна към гъстата гора. Тя дори не знаеше, че исландските полицаи носят пистолети.

Ченгетата се приближиха до входната врата и извикаха нещо на исландски, за което Ариа можеше само да предполага, че означава „Излез с вдигнати ръце!“. Тя погледна към тежката, поизкривена задна врата, през която предположи, че ще излезе Олаф. Тя не се отваряше. Сигурно имаше някаква сложна ключалка, с която той не успяваше да се справи. Беше ли попаднал в капан? Щяха ли да го намерят полицаите? Трябваше ли да го изчака? Или по-добре да бяга?

Тя извади клетъчния си телефон с международна карта, който си беше купила преди пътуването, и погледна екрана му. Имаше нужда от съвет… но не можеше да се обади на Ноъл. С треперещи пръсти тя набра друг номер.

Хана Мерин изплува от дълбините на сънищата си и примигна в мрака. Намираше се в продълговата, тясна стая. Над главата й висеше картина на късокрак кон. Леглото в другия край на стаята, в което би трябвало да спят най-добрата й приятелка Ариа Монтгомъри и гаджето й Ноъл Кан, беше празно. Хана погледна през прозореца към пътния знак отвън. Надписът като че ли беше на английски, но буквите бяха подредени много шантаво.

Вярно. Тя се намираше в Исландия. На почивка.

То пък една почивка. Какво намираше Ариа в тази страна? През цялото време беше светло. Баните миришеха на развалени яйца. Храната не струваше и исландските момичета бяха твърде екзотични и красиви. И сега, докато Хана лежеше в леглото си, я изпълни зловещо предчувствие. Сякаш някой някъде беше умрял, може би.

Телефонът й иззвъня и тя подскочи. Погледна към екрана. Не разпозна номера, но въпреки това нещо я накара да отговори.

— Ало? — прошепна Хана, стиснала телефона с двете си ръце.

— Хана? — разнесе се от другата страна гласът на Ариа. В далечината се чуваха сирени.

Лежащият до Хана Майк се размърда. Тя се измъкна от леглото и излезе на пръсти в коридора.

— Къде се намираш?

— Загазих. — Звукът на сирените стана по-силен. — Трябва да ми помогнеш.

— Ранена ли си? — попита Хана.

Брадичката на Ариа потрепери. Събралите се пред къщата полицаи се опитваха да разбият вратата.

— Не съм ранена. Може да се каже, че проникнах незаконно в една къща и откраднах една картина.

— Какво си направила?! — изписка Хана и гласът й отекна в празния коридор.

— Дойдох тук с онова момче от по-рано. Той спомена, че в една къща в края на града се намира безценната картина на Ван Гог „Звездна нощ“. Била е открадната от някакво еврейско гето в Париж, като че ли, по време на Втората световна война и крадецът никога не я върнал.

— Чакай малко, ти си с Олаф? — Хана затвори здраво очи, припомняйки си смущаващата си среща с Ариа и някакъв брадат тип, които се натискаха в задната уличка. Той изглеждаше абсолютно безобиден, но Ариа вече си имаше приятел.

— Точно така. — Ченгетата отвориха вратата. И шестимата връхлетяха в къщата като щурмоваци. Ариа стисна здраво телефона си. — И двамата влязохме вътре, за да намерим картината. Не вярвах, че ще… но тя си беше там. След това всичките аларми се включиха… Аз излязох. Сега ченгетата са вътре. Те имат пистолети, Хана. Олаф все още е в къщата. Искам да дойдеш и да ни измъкнеш през някоя от задните улички — ние ще минем напряко през гората и ще те намерим. Просто няма как да си тръгнем с джипа на Олаф при всичките тези ченгета наоколо.