Читать «Ранима близост» онлайн - страница 12

Недоволна и от дрехите, и от себе си, Чарли затвори рязко огледалцето и се насочи към машината за напитки. Стените на коридорите в най-старата част на сградата — онази, която някога е служела за баня — бяха с открити червени тухли. Чарли вървеше и чуваше как под краката й тече вода с голяма скорост. Знаеше, че шумът идва от тръбите за парното, но въпреки това човек оставаше с впечатлението, че основната функция на полицейския участък все още е свързана с някакви водни процедури.

Купи си едно мокачино от машината пред стола, която наскоро беше инсталирана в услуга на хората, които нямаха време да използват стола, макар че, колкото и парадоксално да звучи, питиетата на бръмчащата кутия в коридора бяха далеч по-разнообразни и съблазнителни от онези, които се правеха от истински хора, уж специалисти в областта на храненето. Чарли изгълта кафето, което изгори устата и гърлото й, и тръгна да търси Саймън.

Намери го в първата стая за разпити. Саймън посрещна появата й с облекчение. После се смути. Той имаше най-изразителните очи, които Чарли бе виждала. Без тях сигурно щеше да прилича на убиец с това лице. Носът му беше голям и крив, а долната му челюст бе четвъртита и издадена напред, което му придаваше решителен вид — като на човек, който иска да печели всяка битка. Или пък се страхува, че може да не спечели и се опитва да го скрие. Чарли мислено разтърси глава. „Не се размеквай по него, той е лайно. Кога най-сетне ще разбереш, че трудно ще откриеш някой, който да ти лази по нервите повече от Саймън Уотърхауз? Той явно полага специални усилия.“ Но Чарли всъщност не мислеше така. Само й се искаше.

— Извинявай. Задържаха ме — каза тя.

Саймън кимна. Срещу него седеше стройна бледа жена с остър поглед, облечена в дълга черна пола от дънков плат, кафяво велурено сабо и зелен пуловер с шпиц яка, който изглеждаше изплетен от кашмир. Чупливата й коса беше червеникавокафява и много лъскава — цветът й напомни на Чарли за дивите кестени, с които замеряше Оливия като дете, — подстригана на черта на нивото на раменете. До краката си бе оставила дамска чанта в синьо и зелено, марка „Лулу Гинес“, която сигурно й е струвала няколкостотин лири.

Жената стисна устни, докато слушаше извинението на Чарли, и още по-здраво сплете ръце пред гърдите си. Раздразнение или тревога? Беше трудно да се разбере.

— Това е старши следовател Зейлър — представи колегата си Саймън.

— А вие сте Наоми Дженкинс — Чарли отново се извини, този път с учтива усмивка. Беше решила да се държи по-предразполагащо по време на разпити и по-малко да дразни разпитваните. Саймън дали беше забелязал? — Само да погледна докъде сте стигнали — каза тя и взе листа с размер А4, изпълнен с дребния спретнат почерк на Саймън. Веднъж се беше пошегувала с почерка му — попита го дали майка му го е принуждавала като дете да си измисля несъществуваща страна и да изписва цели тетрадки, подвързани с кожа, с разкази за тази измислена земя, като сестрите Бронте. Но шегата се оказа несполучлива. Саймън беше много докачлив на тема детство, защото неговото бе малко по-особено — детство без телевизия, родителите му настоявали да се занимава с неща, които развиват ума.