Читать «Лицето» онлайн - страница 50

Ако правеше рутинно претърсване във враждебна обстановка, Итън би държал пистолета стиснат в двете си протегнати напред ръце, с готов за стрелба пръст на спусъка. Той би минавал през вратите приведен и тичешком.

Вместо това той държеше пистолета с дясната си ръка вдигнат към тавана. Движеше се внимателно, но без драматизма, усвоен в полицейската академия.

Да държи гърба си винаги към стената, да внимава постоянно да е с лице към врата, да се движи бързо, оглеждайки се наляво-надясно, да следи къде стъпва и да поддържа стабилно равновесие, за да заеме светкавично поза за стрелба — да върши всичко това би означавало да признае, че се страхува от мъртвец.

Това си беше истината, която бе отбягвал досега, но вече си я призна.

Клаустрофобията в асансьора и очакването, че ще намери Ролф Рейнърд на петия етаж, бяха чисто и просто резултат на опитите да избегне признаването на истинския си страх, на още по-неразумното убеждение, че мъртвият Дъни беше станал от количката в моргата и си беше отишъл вкъщи неизвестно с какви намерения.

Итън не вярваше, че мъртъвците могат да ходят.

Той се съмняваше, че Дъни, бил той жив, или мъртъв, би му сторил нещо лошо.

Тревогата му идеше от подозрението, че ако наистина беше напуснал сам градинското помещение в болницата, Дънкан Уислър можеше да не е същият човек. След като бе почти удавен и прекарал в кома три месеца, той можеше да страда от мозъчно увреждане, което да го прави опасен.

Макар че си имаше добрите страни, една от които беше, че оценяваше изключителната добродетелност на Хана, той бе показал, че е в състояние да прояви безмилостно насилие. Успехът му в криминалния свят не бе дошъл от изискани маниери в отношенията с хората и приятна усмивка.

Той можеше да чупи глави, когато възникнеше необходимост за това. А понякога ги бе чупил дори когато не бе нужно.

Ако от Дъни бе останала половината от някогашния човек, и при това лошата половина, Итън би предпочел да не се среща лице в лице с него. Връзката им беше претърпяла няколко странни поврата през годините. Един последен и още по-мрачен завой по пътя не можеше да бъде изключен.

Огромният хол беше обзаведен с най-скъпите дивани и кресла, тапицирани с коприна в житен цвят. Масичките, шкафчетата и орнаментите бяха китайски антики.

Дъни или беше намерил дух в лампа и бе поискал да получи изтънчен вкус, или бе наел скъп специалист по вътрешен дизайн.

От тук, високо над маслиновите дървета, през големите прозорци се виждаха сградите на отсрещната страна на улицата, както и небето, което приличаше на подгизналите въглени и пепел от огромен угасен огън.

Някъде в далечината изсвири клаксонът на кола, а от булевард „Уилшър“ долиташе тихото безрадостно бучене на движението.

Дъждът говореше с гласа на торен бръмбар, потрепващ, прищракващ и търкалящ се по стъклото — щрак-щрак-щрак.

В хола тишината сякаш се сгъсти. Остана само дишането му. Пулсът му.

Итън влезе в кабинета да потърси източник на приглушена светлина.