Читать «Лицето» онлайн - страница 49

Въздухът стана още по-разреден, стените — още по-приближени, таванът — още по-нисък, моторът — още по-подозрителен.

Може би вратата нямаше да се отвори. Аварийният телефон щеше да е повреден. Мобилният му телефон щеше да откаже да работи тук.

В случай на земетресение шахтата можеше да се срути и да смачка кабинката до размерите на ковчег.

Наближавайки петия етаж, той осъзна, че тези симптоми на клаустрофобия, каквито никога не бе изпитвал досега, бяха маска, под която се криеше друг страх, който той като разумен човек не искаше да си признае.

Имаше чувството, че Ролф Рейнърд ще го чака на петия етаж.

Откъде Рейнърд ще знае за Дъни и адреса му или кога Итън ще реши да дойде тук бяха въпроси, на които не можеше да се отговори без обширно разследване и може би без отказ от логиката.

Въпреки това Итън се премести до стената на кабинката, за да не бъде директно изложен на прицел, и извади пистолета си.

Вратата на асансьора се отвори и пред него се разкри вестибюл с размери три на четири метра, облицован с меденочервена дървена ламперия. Нямаше никой.

Итън не прибра оръжието в кобура. Две еднакви врати водеха към двата луксозни апартамента и Итън се насочи към дома на Уислър.

Той си отключи с ключа, даден му от адвоката на Дъни, отвори вратата и влезе предпазливо.

Алармената система не беше включена. При последното си посещение преди осем дни Итън я беше включил на тръгване.

Икономката, госпожа Ернандес, беше идвала междувременно. Преди Дъни да изпадне в кома и да влезе в болницата, тя бе работила тук три дни в седмицата, но сега идваше само в сряда.

Най-вероятно госпожа Ернандес беше забравила да вкара кода в системата, когато си бе тръгнала миналата седмица. Но въпреки че това обяснение изглеждаше много правдоподобно, Итън не му вярваше. Хуанита Ернандес беше жена с чувство за отговорност, която се отнасяше с внимание и към най-малката подробност.

Той прекрачи през прага, спря се и се ослуша. Остави вратата отворена зад гърба си.

Дъждът барабанеше по покрива, наподобявайки тътена на марша на хиляди войници, тръгнали на война в някакво далечно кухо царство.

Инак вниманието му беше възнаградено единствено с тишина. Дали инстинктът му го предупреждаваше, или въображението му го подвеждаше, но той усети, че това не бе спокойна, а сякаш навита на пружина тишина, пълна с потенциална енергия като кобра, гърмяща змия или черна мамба.

Понеже не искаше да привлича вниманието на съседите и да не дава възможност на друг освен на себе си да се измъкне, той затвори вратата. И я заключи.

Дънкан Уислър беше натрупал богатство от мошеничество, от наркотици и от по-лоши неща. Престъпниците обикновено правят много пари, но малцина от тях могат да ги задържат или да си запазят свободата да ги похарчат. Дъни бе имал благоразумието да избегне затвор, да изпере парите си и да си плаща данъците.

Вследствие на това апартаментът му беше огромен, с два свързани коридора, стаи, които изглеждаха разположени спираловидно, сякаш бяха черупки на наутилус.