Читать «Лицето» онлайн - страница 313

— Приятелю мой — казва Итън.

Благодарен за тези две думи, неизразимо благодарен, Дъни трансформира тялото си с помощта на силата, дадена му по договор, в стотици сияйни златни пеперуди, които полетяха грациозно под дъжда и една по една, като пърхаха с криле, се сляха в нощта далеч от очите на простосмъртните.

Глава 95

Когато Дъни се материализира на третия етаж в имението в отговор на повикването, Тифон излиза през двойните врати на апартамента на Чанинг Манхайм в северния коридор, клатейки учудено глава.

— Влизал ли си в тези стаи, момчето ми?

— Не, сър.

— Дори и аз не съм си позволявал чак такъв разкош. Но с моите пътувания аз живея най-вече по хотели и дори и най-луксозните сред тях не предлагат нищо, което може да се сравни с това тук.

В нощта навън вият сирени.

— Господин Хазарт Янси — отбелязва Тифон — е изпратил кавалерията с малко закъснение, но не се съмнявам, че тя ще е добре дошла.

Двамата отиват заедно до главния асансьор, чиято врата се отваря при приближаването им.

С обичайната си галантност Тифон дава път на Дъни.

Вратата се затваря зад тях, асансьорът тръгва надолу и Тифон казва:

— Чудесно свършена работа. Прекрасно. Ти постигна всичко, каквото искаше, а и много повече.

— Много повече — признава Дъни, защото от него се очаква да говори само истината, когато са двамата.

С весели искрици в очите Тифон казва:

— Не можеш да не се съгласиш, че аз изпълних всички условия, за които се договорихме, и дори проявих голяма гъвкавост в интерпретацията им.

— Дълбоко съм ви благодарен, сър, за възможността, която ми дадохте.

Тифон потупва с обич Дъни по рамото.

— За известно време, момчето ми, мислехме, че сме те загубили.

— Ни най-малко.

— Много повече, отколкото си мислиш — уверява го Тифон. — Ти бе почти свършен. Много се радвам, че нещата се оправиха.

Тифон го потупва по рамото още веднъж и тялото на Дъни пада на пода на асансьора, а духът му остава изправен, облечен с костюм, с вратовръзка, истинско копие на трупа, но не така солиден на вид, както безжизнената плът.

След миг трупът изчезва.

— Къде отиде? — пита Дъни.

Тифон се засмива приятно.

— Ще има да се чудят хората в градинското помещение на „Богородицата на Анджелис“. Голият труп, който им изчезна, изведнъж ще се появи добре облечен и с натъпкани с пари джобове.

Те са вече на партера. Гаражите са под тях.

С типичната за него нотка на нежна загриженост Тифон пита:

— Страх ли те е, момчето ми?

— Да.

Изплашен, но не и ужасен. В този момент, в безсмъртното си сърце, Дъни няма място за ужас.

Преди минути, когато наблюдаваше Итън и момчето на пейката, знаейки за обичта помежду им и за бъдещето им като баща и син във всички отношения, с изключение само по документи, Дъни бе пронизан от съжаление по-силно от всякога. В нощта на смъртта на Хана той бе залят от скръб и почти отнесен от нея, скръб не само за нея, не само за загубата й, но и за това как бе объркал живота си. Скръбта го бе променила, но не достатъчно, защото не го бе завела по-далеч от точката на съжалението.