Читать «Лицето» онлайн - страница 307

Смеейки се в лицето на хаоса, Корки се пресегна под волана и опипа пода между краката си, търсейки глока. Напипа дръжката, грабна пистолета и го вдигна, за да застреля момчето.

Вратата откъм шофьора се отвори със стържене на изкривен метал и Итън Труман протегна ръка към Корки, така че вместо момчето, той застреля него.

* * *

Итън настигна буика в момента, когато колата се удари в дървото и спря, стовари пистолета си върху покрива и го остави там, защото не искаше да стреля вътре и в суматохата да улучи Фрик. Без да мисли за риска, на който се подлага, той отвори деформираната врата и протегна ръка вътре. Шофьорът вдигна пистолета си към него — ттттуп — и Итън не само видя искрите от дулото, но и помириса барута.

Не почувства нищо в момента на изстрела, защото беше съсредоточен изцяло върху борбата за пистолета и не можеше да прецени дали е прострелян, или не. Можеше да се закълне, че усети втория куршум да близва косата му, след което пистолетът се оказа в ръцете му.

Той веднага го запрати далеч в мрака и мигновено се обърна, за да издърпа шофьора извън буика, но мръсникът вече беше излязъл и яростно се нахвърли върху него. Двамата се стовариха в безумна прегръдка на земята с такава сила, че Итън, който беше отдолу, си удари главата в паветата.

* * *

При сблъсъка с дървото вратата се отвори, при което Фрик се изхлузи от седалката, изхвърча от буика и падна върху покрития с локви паваж. Беше се проснал по гръб, а това беше най-лошата от всички пози, при която не можеше да диша.

Дъждът, който влизаше в очите му, замъгляваше зрението му, но това не го тревожеше толкова, колкото алената боя, която се разливаше в нощта и превръщаше дъждовните капки в рубини.

Мислите му се замъглиха също като зрението му — недостиг на кислород в мозъка, — но той все още бе в състояние да осъзнае, че ефектът от гадостта, с която бяха напълнили дробовете му, изглежда, намаляваше. Опита се да се раздвижи и успя, макар че движенията му бяха тромави и неконтролирани и той по-скоро се мяташе като риба, уловена на въдица.

Обърнат на една страна, той можеше малко по-енергично да стяга и отпуска мускулите на врата, гърдите и корема си, което беше необходимо, за да изтласка застоялия въздух, сгъстил се като сироп в дробовете му. Но това съвсем не беше достатъчно.

Ако хартията беше звук, тя не би била толкова тънка като свиркането в гърдите му, което бе станало по-тънко и от човешки косъм, и от слой прах.

Трябваше да се изправи до седнало положение. Но не можеше.

Трябваше му помпата за астматици. Беше изчезнала.

Макар че виждаше света обагрен в алено, Фрик знаеше, че той сигурно изглежда син, защото това беше много тежък пристъп, по-тежък от всички досега, и му беше необходима спешна помощ, помощ от лекарите и сестрите, които си бъбрят за филмите на Манхайм.

Не можеше да диша. Не можеше дори дъх да си поеме. Трийсет и пет хиляди долара за нови мебели в апартамента му, но не можеше дори да си поеме дъх.

В главата му се въртяха странни мисли. Странни и плашещи. Червени мисли. Толкова тъмночервени по краищата, че чак чернееха.