Читать «Лицето» онлайн - страница 272

В наши дни за новите принцове и принцеси на Холивуд класическата френска архитектура беше демоде, както и самата история. Тъй като миналото не беше на мода, нито пък дори го разбираха, сегашният собственик на имота беше наредил старата постройка да бъде разрушена и на нейно място да бъде построена една висока и просторна сграда от стъкло в тон със съвременните изисквания.

В този район земята определя високата цена, а не това, което е върху нея, както всеки професионален агент по недвижими имоти би потвърдил.

Преди да съборят сградата, бяха свалили всички ценни архитектурни детайли — фризовете от главния вход, украсените с резба фронтони над прозорците и множество варовикови колони. После бе извикан екипът за събаряне. Те бяха свършили половината от работата. Те бяха майстори на разрухата.

Няколко минути преди седем часа Корки бе пристигнал тук пеша от мястото, където бе паркирал четиригодишната акура, отдалечено на няколко преки. Бе купил колата евтино под фалшиво име с единствената цел да я използва за тази операция. По-късно щеше да му трябва само за още едно нещо и след това щеше да я изостави с ключа на таблото.

В началото алеята към вътрешността на дванайсетдекаровия имот беше преградена с порта със стоманени тръбни рамки и метална мрежа между тях. Двете й крила бяха завързани с верига, заключена с тежък катинар, който практически не беше възможно да се отвори по никакъв начин, дори и да се среже със специални клещи.

Без да губи време с катинара, Корки сряза веригата.

Не след дълго, застанал пред отворената порта в ролята на Робин Гудфелоу от Националната агенция за сигурност, носещ на гърба си малка раница, която бе взел от багажника на акурата, той посрещна Джак Тротър и двамата му помощници, които пристигнаха с дванайсетметров камион. Корки ги направляваше по криволичещата алея и ги накара да паркират близо до къщата.

— Това си е чиста лудост — бе заявил Тротър, когато слизаше от камиона.

— Нищо подобно — възрази Корки. — Вече няма никакъв вятър.

— Но продължава да вали.

— Не много силно. Освен това дъждът вдига малко шум, което ни е от полза.

В типичния стил на Куиг фон Хинденбург Тротър се отдаваше на песимизъм като Нострадамус в най-черното му настроение. Подутото му лице бе провиснало като спаднал балон и в изпъкналите му очи се четеше ужасът от предстояща гибел.

— Ще ни се такова майката в тази мъгла.

— Не е чак толкова гъста. Точно колкото ни трябва за допълнително прикритие. Идеална е. Преходът е кратък, целта е видима дори при средно гъста мъгла.

— Ще ни забележат, преди да сме помислили да тръгнем.

— Къщата е на хълм. Никой от съседите не може да я види отвисоко. Заобиколени сме с дървета. Не могат да ни видят от улицата.

Тротър продължаваше с пагубните си предположения.

— Няма начин някой да не ни види на път за там.