Читать «Ужас» онлайн - страница 2

Крозиър и неговият приятел и тогавашен командир Джеймс Рос бяха открили точно такъв невиждан по-рано континент — Антарктида — преди по-малко от пет години. Те бяха кръстили морето, протоците и сушата на името на Рос. Нарекли бяха планините с имената на своите покровители и приятели, а двата вулкана, които се виждаха на хоризонта, с имената на двата им кораба — същите тези два кораба — и така димящите планини бяха станали Еребус и Ужас. На Крозиър му е чудно как не бяха кръстили някой значим географски обект на името на корабната котка.

Не бяха кръстили нищо на негово име. И сега, в тази мрачна вечер през октомври 1847 година, няма нито един арктически или антарктически континент, остров, залив, проток, планинска верига, леден масив, вулкан или проклет айсберг, който да носи името Франсис Роудън Мойра Крозиър.

На Крозиър изобщо не му пука за това. Докато през главата му преминава тази мисъл, той осъзнава, че е леко пиян. „Е — мисли си, машинално опитвайки да запази равновесие върху заледената палуба, която в момента е наклонена двайсет градуса към десния борд и осем градуса към носа, — през последните три години съм по-често пиян, отколкото трезвен, нали? Но и пиян съм по-добър моряк и капитан от този жалък нещастник Франклин в трезво състояние. Или от неговия розовобузест фъфлещ пудел Фицджеймс, честно казано.“

Вечно пиян, откакто София…

Крозиър тръсва глава и тръгва надолу по заледената палуба към носа и към единствения вахтен, когото може да различи под мъждукащата светлина на полярното сияние.

Това е ниският, приличащ на плъх в лицето Корнилиъс Хики, помощник-калафатникът. Тук, отвън, по време на вахта, в мрака всички мъже изглеждат еднакво, тъй като носят едно и също моряшко зимно облекло: бархетни и вълнени дрехи, покрити с тежък, непромокаем шинел; издути пухкави ръкавици, подаващи се от широките ръкави; така наречените „уелски перуки“ — масивни шапки с капаци за ушите, здраво закрепени и често съчетани с дълги вълнени шалове, увити около главата така, че да се подава само върхът на измръзналия нос. Но всеки от мъжете има в облеклото си нещо малко по-различно — шал от вкъщи, или втора уелска перука, нахлузена върху първата, или шарени ръкавици, изплетени с любов от майката, съпругата или любимата, и подаващи се изпод униформените ръкавици на Кралския флот — и Крозиър се е научил да разпознава всеки от своите петдесет и девет оцелели до момента офицери и моряци, дори и от разстояние, навън, в мрака.

Хики се е вторачил неподвижно някъде отвъд обраслия с ледени висулки бушприт, предните десет фута от който сега са затънали в леден хребет, защото кърмата на КНВ „Ужас“ се е повдигнала от налягането на леда и носът се е спуснал надолу. Хики е толкова вглъбен в мислите си или пък премръзнал, че не забелязва появата на капитана, докато Крозиър не застава до него край релинга, който се е превърнал в ледено-снежен олтар. Пушката на вахтения е облегната на този олтар. На никого не му се иска да докосва метал тук, в студа — даже и през ръкавиците.