Читать «Огнена» онлайн - страница 4

— Пази ме, татко! Пази ме, татко!

Внезапно пряспата зад гърба на Ларч поддаде и те пропаднаха в мрака. Лавина, помисли си той, напрегнал всеки нерв в тялото си да защити момчето под дрехата му. Нещо остро го блъсна по рамото. Усети как плътта му се разкъсва, усети и топла мокрота. Странно как се пързаляха по стръмнината — шеметно, сякаш падат отвесно надолу. Точно преди да изгуби съзнание Ларч се запита дали не се свличат към основите на земята.

Отвори трескаво очи, обзет от една-единствена мисъл: Имикър. Тялото на момчето не докосваше неговото. Ремъците пред гърдите му висяха празни. Стенейки, Ларч опипа наоколо с длани. Беше тъмно. Лежеше върху повърхност, твърда и лепкава като лед или тиня. Помести се, за да се протегне по-надалеч, и изкрещя лудешки от болката, пронизала рамото и главата му. В гърлото му се надигна горчилка. Преглътна я и легна неподвижно. Захлипа безпомощно, произнасяйки на пресекулки името на момчето.

— Татко! — изрече гласът на Имикър съвсем отблизо. — Спри да плачеш и стани.

Стоновете на Ларч се превърнаха в сълзи на радост.

— Ставай, татко. Огледах. Намерих тунел. Трябва да тръгваме.

— Ранен ли си?

— Студено ми е и съм гладен. Ставай.

Ларч понечи да вдигне глава и изкрещя. Едва не изгуби свяст.

— Не мога. Много ме боли.

— Болката не ти пречи да станеш — заяви Имикър.

Ларч пробва отново да се надигне и откри, че момчето е право. Повърна веднъж-дваж; болката бе жестока, ала все пак успя да се подпре на колене и на здравата си ръка и да запълзи по снега след сина си.

— Къде… — понечи да попита, но силите му изневериха.

— Паднахме в процеп между скалите — обясни Имикър. — Плъзнахме се. Тук има тунел.

Ларч не го разбра, но се отказа да размишлява, защото пълзенето изискваше да напряга ума си до краен предел. Хлъзгаха се надолу към място, по-тъмно от мястото, откъдето идваха. Дребната фигурка на сина му се спускаше по хълма пред него.

— Има падина — предупреди го Имикър, но мозъкът му възприемаше толкова бавно, че докато осъзнае чутото, се прекатури през глава над скалния зъбер.

Приземи се върху главата и раненото си рамо и моментално изгуби съзнание. Когато се събуди, студен вятър с дъх на плесен го удари в носа. Намираше се на тясно, закрито място. От двете му страни се издигаха стени. Устните му помръднаха да попитат дали падайки, е наранил детето, но издадоха само стенание.

— Накъде? — чу гласа на Имикър.

Не разбра въпроса и простена отново.