Читать «Възмездие» онлайн - страница 156

И умря.

Потърсих амулета, за който ми бе разказвала мама, но го нямаше. Затворих очите на татко, изправих се и си тръгнах.

2 октомври 1782 година

Най-сетне в една мразовита нощ го открих край границата в „Конестога Ин“. Влязох в гостилницата и го видях седнал в сенките, прегърбен и стиснал бутилка. По-възрастен и дрипав, със сплъстена, чорлава коса. Сякаш някогашният офицер бе изчезнал безследно. Ала все пак беше той — Чарлс Лий.

Той ме погледна и в първия момент ме порази дивият блясък в кръвясалите му очи. Лудостта обаче беше или потисната, или скрита. Той не показа никакви чувства, когато ме позна. Освен облекчение може би. Преследвах го от цял месец.

Предложи ми безмълвно глътка от бутилката и аз кимнах, отпих и му я върнах. Седяхме дълго време един до друг. Наблюдавахме клиентите в гостилницата, слушахме бръщолевенето им, трополенето на заровете и смеха около нас.

Накрая той ме погледна, не изрече нищо, но очите му казваха всичко. Извадих тихо острието си и щом затвори очи, го пронизах между ребрата, право в сърцето. Умря, без да издаде нито звук. Отпусна глава върху масата, сякаш се е напил до припадък. Свалих амулета от врата му и го надянах около своя.

Той просия за миг. Скрих го под ризата си, станах и си тръгнах.

15 ноември 1783 година

I

Стиснал здраво поводите на коня, яздех през родното си село. Не вярвах на очите си. По пътя дотук подминавах тучни пасбища и ниви, но самото село пустееше, къщите бяха безлюдни, огньовете студени, а единствената жива душа бе побелял ловец — бял ловец, а не мохикан — който седеше върху преобърнато ведро и печеше нещо, което миришеше вкусно.

Погледна ме изпитателно и очите му се стрелнаха към мускета, който лежеше наблизо, но аз му кимнах, че не идвам с лоши намерения.

— Ако си гладен, имам достатъчно — предложи ми щедро.

Храната наистина миришеше изкусително, но в момента ме вълнуваха други неща.

— Знаеш ли какво е станало тук? Къде са хората?

— Заминаха на запад. Преди няколко седмици. Конгресът дал земята на някакъв нюйоркчанин. Явно са решили, че не е необходимо да питат онези, които живеят тук от незапомнени времена.

— Наистина ли? — възкликнах смаяно.

— Да. Случва се непрекъснато. Търговците и фермерите прогонват местните и заграбват земите им. Правителството твърди, че не взима земя, която вече има собственици, но хмм… Доказателството, че става точно обратното, е пред очите ни.

— Как е възможно? — попитах и се извърнах бавно.

Пред мен се стелеше само празнота. Познатите лица на народа ми, на хората, край които бях отраснал, ги нямаше.

— Останахме само ние — продължи той. — Няма ги добрите стари англичани. Трябва да се справяме сами. И да плащаме за всичко. Продажбата на земя е бърза и лесна. И не предизвиква негодувание като данъците. И понеже някои твърдят, че войната е избухнала заради данъците, никой не бърза да ги въведе отново. — Той се засмя гръмогласно. — Умници са новите ни лидери! Разбират, че не бива да прибързват. Не бива да прилагат… британски похвати. — Той се втренчи в огъня. Но и това ще стане. Нищо ново под слънцето.