Читать «Джойленд» онлайн - страница 13

— Да.

Тя ме погледна през стелещия се цигарен дим, усмихна се и поклати глава:

— Не, твърде млад си да го разбереш, казваш го от учтивост.

— Майка ми почина преди четири години. Татко още скърби. Твърди, че частица от живота му си е отишла с нея. Аз поне имам учението си и моята приятелка. А татко кукува сам в къщата северно от Китъри, която е твърде голяма за него. Знае, че трябва да я продаде и да си купи по-малка близо до работата си, и двамата го знаем, но той не предприема нищичко. Така че ви разбирам много добре.

— Съжалявам за майка ти. Все си патя от моята голяма уста. С автобуса в пет и десет ли си заминаваш?

— Да.

— Ела в кухнята. Ще ти приготвя печено сирене и ще стопля в микровълновата фурна доматена супа. Имаш време. А докато ядеш, ще ти разправя тъжната история на призрака на Джойленд, ако те интересува.

— Истински ли е призракът?

— Никога не съм била в идиотската „Къща на ужасите“, така че не съм сигурна, но убийството в историята е истинско, гарантирам.

Супата беше от консерва, обаче печеното сирене беше „Мюнстър“, любимото ми, и ми се стори божествено вкусно. Тя ми наля чаша мляко и настоя да го изпия. Бях, както се изрази, подрастващ. Седна срещу мен, и тя с купичка супа пред себе си, но без сандвич („Трябва да внимавам за моминската си фигура“) и ми разказа историята. Част от нея бе научила от вестниците и телевизията. По-пикантните моменти идваха от контактите й в Джойленд, които бяха в изобилие.

— Случи се преди четири години, тоест горе-долу по времето, когато майка ти е починала. Знаеш ли какво ми хрумва най-напред, като се замисля за това? Ризата на онзи. И ръкавиците. Като си ги представя, тръпки ме побиват. Защото означават, че го е планирал.

— Струва ми се, че започвате от средата — напомних й.

Госпожа Шопло се засмя.

— Да, май да. Името на призрачната жена е Линда Грей от Флорънс в Южна Каролина. С приятеля й, ако й е бил приятел, прекарали нейната последна нощ на този свят в „Луна Ин“, на километър южно от тук. Влезли в Джойленд към единайсет на следващия ден. Купил два дневни пропуска и платил в брой. Обиколили атракционите и си устроили късен обяд в „Скалния рак“, ресторантчето за морски храни до концертната зала. Било след един часа. Колкото до времето на смъртта, знаеш как го установяват — стомашно съдържание и прочие…

— Да.

Вече бях омел сандвича и насочих вниманието си към супата. Разказът ни най-малко не отнемаше от апетита ми. Все пак бях на двайсет и една и макар да не бих го признал, дълбоко в себе си бях сигурен, че никога няма да умра. Дори смъртта на майка ми не беше разколебала непоклатимото ми убеждение.