Читать «Наричайте ме Скарлет» онлайн - страница 2

Ще върши тази работа, докато реши какво иска да прави. Това, че си е взела матурата, нищо не означава. Особено през юли 1968 година, когато призракът на революцията току-що се е отдалечил и обърканият народ си поема дъх. Според баща й университетът окончателно се е превърнал в пагубно място и е достатъчно Жюлиет само да прошепне Кон-Бендит, за да види как цялото му лице пламва… Така или иначе, крайно време е да вземе някакво решение. Париж? Орлеан? Кой университет да избере? Четирийсет и трети номер, четирийсет и четвърти, бели „Егл Хъчинсън“, след като ще търчи по кортовете… Лови окото. Турист вероятно. Или парижанин, който има вила наблизо. Иначе досега да го е забелязала, няма начин. Надарена е с безпогрешен усет, винаги нацелва готините мъже. Върти очи като пръчките на търсачите на извори, докато тялото й застива в съблазнителна поза, а ла Мерилин. Въпреки ядовете, които й създава Рьоне, този веднага го забеляза.

Отблизо е още по-готин. Рус, със слънчев загар, кафяви бадемовидни очи, леко чип нос, висок поне метър и осемдесет, ръце с дълги пръсти.

Рядко се случва да й се прииска да огледа някой клиент толкова подробно.

Обикновено не отделя много внимание на клиентите и гледа встрани, когато си връзват обувките, пухтейки. Този път обаче не откъсва очи от него, докато той натиска с пръст, за да провери докъде стига палецът.

— Искате ли стелка?

Той отказва с жест.

— Разтъпчете се, но само тук, без да излизате от магазина…

Казва го за всеки случай, човек никога не знае, оня ден една глупачка прекоси улицата, за да покаже лачените си обувки на продавача от рибарския магазин.

— Не, добре са. Ще ги взема. Благодаря, госпожице.

Широка съблазнителна усмивка, машинална, едва ли не професионална. Съзнава, че се харесва на жените.

— Седемдесет и пет франка.

Непременно трябва да разбере откъде идва този красавец с белоснежната усмивка, тенис ракетата и големите крака.

— Тукашен ли сте?

— Аз съм синът на господин Пенсон.

— О, така ли? Вие сте, значи… Нямаше да ви позная.

Последният път, когато го видя, беше на конфирмацията й. Семейство Пенсон бяха сред поканените. Впоследствие двете семейства се бяха изгубили от поглед. „Синът ми е парижанин“, повтаряше с гордост госпожа Пенсон. В града се говореше, че бил направил кариера в рекламата и карал морскосиня ланча. Възможна тема за разговор за довечера.

Непременно трябва да изтръгне разрешение от баща си да отиде на танци. Срещата с младия Пенсон ще й послужи, за да подхване разговора. Често пъти умело подбраната информация разведрява лошото настроение на семейството. Дори може да каже, че ще отиде с него, че ще я закара със синята си ланча, че й е предложил брак. Официалното оповестяване на нечия женитба се бе превърнало във фиксидея за жителите на Питивие.

— Желаете ли един балон? Подарък от магазина.

Той се засмя.

— Страхотна сте в ролята на търговка. Ще преуспеете, ако продължавате в този дух.