Читать «Парола „Херострат“» онлайн - страница 10

По повърхността полазиха разчепкани повлекла от поруменялата мъгла.

Лодките тозчас свърнаха към брега, навлязоха в едно съвсем закътано, невидимо нито отгоре, нито откъм реката заливче. Навряха се в най-гъстото сплитане на омотаните кокилести корени, прикриха се зад увисналата зелена завеса от виещи се растения.

Чак тогава, донейде поуспокоени, извадиха донесените в тръстиковите си кошници сагови питки и печени грудки от таро.

Бяха издържали целия предишен ден и нощта, без да сложат ни залък в уста. Жаждата си бяха утолили, облизвайки стичащия се по лицата и брадите им дъжд.

Чак тогава единият от тях, явно ръководител на похода, се обърна към легналия в краката му пленник:

— Кай-кай?

Намури изведнъж се оживи. На странния диалект по тези места, наричан пиджин-инглиш, това означаваше „Ядене? Искаш ли ядене?“

Значи, имаше с кого да размени някоя дума.

Но отказа с поклащане на глава. Съвсем не му беше сега до ядене. Нима искаха да го угоят по-добре за предстоящото пиршество?

— Ронг-ронг! — рече другият.

То значеше: „Лошо-лошо!“

Намури не искаше да яде, искаше да разбере каква участ му се готви.

— Защо ме отвлякохте? — запита той безпомощен, обезвреден.

Ръководителят не му отговори, а постави новия си въпрос:

— Как се казваш?

— Намури! — нямаше защо да крие името си.

— Аз съм Увайзо — изпъчи се водачът. — Силен воин, голям воин.

Намури пак запита:

— Какво искате от мен?

Увайзо отсече решително:

— Намури да мълчи! И да чака!

— Какво да чакам?

— Каквото реши магьосникът.

Пак млъкна.

Няма що, замълча и Намури. След като изяде полагащата му се част, Увайзо подметна:

— Намури силен, Намури безстрашен! — И поклати глава. — Това е добре!

Ала „добре“ съвсем не беше утешително за клетия пленник. Защото най-голяма чест за победителя канибал е да изяде сърцето на смел враг. От страхливците се гнусят.

След тези думи Увайзо се отпусна върху борда на кануто като другите, вече преварили го. И тозчас заспа.

Единствен, то се знае, не можа да заспи Намури. Не беше тъй изморен като тях. Пък и зловещото очакване пред онова, което му се готвеше, не му даваше нито минута покой.

Лежеше с отворени очи. Сами се отваряха. Нямаха намерение за сън.

Така видя някакво размърдване в плетеницата на лианите над главата си. Или така му се стори?

Не, не му се бе сторило. Беше истински питон. Нашарен така, че да не се забележи, ако е неподвижен, сред шарената сянка, в която се бе разположил.

Беше огромен.

За човека не е опасен. Най-едрата му плячка са дървесните кенгура.

И все пак…

Надвисналата отгоре му змийска глава с трепкащо езиче вдъхваше в сърцето му ако не страх, то най-малкото вродената у всички примати погнуса от влечугите.

И той извика:

— Питон!

Увайзо вдигна глава. И без да се колебае, замахна с мачета си. Змийската глава, отсечена с един замах, цопна във водата. Тялото се замята конвулсивно, докато се изхлузи от клоните. Събудиха се всички. И скоро извлякоха обезглавеното тяло, което още продължаваше да потрепва, та го проснаха по дъното на второто кану.

— Хубав кай-кай! — цъкна с език Увайзо. И начаса заспа.