Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 20

Ако бях сама в гората, сигурно щях да допусна страхът да ме погълне, да падна на колене и да се моля за бърза смърт. Но сега нямаше място за страх, не можех да си го позволя, макар сърцето ми да биеше лудешки. Някак си се озовах пред сестрите ми, а създанието се изправи на задни крака и от пастта му, пълна с остри зъби, се раздаде рев:

– УБИЙЦИ!

В мен обаче отекна друга дума. Елф.

От глупавите резби около вратата имаше толкова полза, колкото и от паяжините. Трябваше да попитам жената наемник как е убила онзи елф. Дебелият му врат обаче изглеждаше подходящо място за ножа ми.

Дръзнах да хвърля поглед през рамо. Сестрите ми пищяха, коленичили пред стената до камината, баща ми беше приклекнал пред тях. Още едно тяло, което трябва да защитавам. Доста необмислено, направих още една крачка към елфа, от който ме делеше масата, борейки се с треперенето в ръцете си. Лъкът и стрелите ми бяха в другия край на стаята, зад звяра. Трябваше да го заобиколя, за да стигна до ясеновата стрела... и да спечеля достатъчно време, за да мога да я изстрелям.

– УБИЙЦИ! – изрева звярът отново, настръхнал.

– М-м-моля – промълви баща ми иззад гърба ми, неспособен да стане и да дойде до мен. – Каквото и да сме направили, не е било нарочно и...

– Н-н-не сме убили никого – добави Неста и се задави със сълзите си, вдигнала ръка над главата, сякаш желязната гривна щеше да ù помогне срещу това създание.

Грабнах още един нож от масата, единственото, което можех да сторя в момента, докато не открия начин да стигна до колчана си.

– Махай се – казах грубо на създанието и размахах двата ножа пред себе си. Не виждах никакво желязо, което да ми послужи за допълнително оръжие, освен ако не хвърля към звяра гривните на сестрите си. – Махай се и не се връщай.

Макар че думите ми бяха остри, коленете ми бяха омекнали и ми беше трудно да задържа ножовете в ръцете си. Дори и гвоздей, един проклет железен гвоздей можеше да ми свърши работа, ако го имаше.

Звярът изрева срещу мен и цялата колиба се разтресе, а чиниите и чашите затракаха. Вратът на създанието продължаваше да е открит. Изобщо не ме биваше в мятането на нож, но въпреки всичко метнах ловджийския си нож към него.

Бързо – толкова бързо, че не видях как го направи, той протегна лапа напред и отхвърли ножа настрани, след което щракна със зъби в лицето ми.

Аз отскочих назад и почти се препънах в свитото тяло на баща си. Елфът можеше да ме убие. Можеше, но скокът му беше само предупреждение. Неста и Илейн, облени в сълзи, се молеха на разни забравени богове, които може би още се навъртаха наоколо.

– КОЙ ГО УБИ?

Звярът закрачи към нас. Сложи лапа върху масата и тя простена по тежестта ù. Ноктите му се забиха в дървото с тъп звук, един по един.

Осмелих се да направя крачка напред, а звярът протегна муцуна към нас и ни подуши. Имаше зелени очи, изпъстрени с кехлибарени точици. Не бяха животински очи, не и с тази форма и цвят. Гласът ми бе удивително спокоен, когато попитах:

– Кого?

Той изръмжа – гърлен звук, в сравнение с който ръмженето на вълка в гората беше като скимтене на кученце.