Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 18
Сара Джанет Маас
– Лечителят каза, че няма какво да се направи. Че имам късмет да мога да ходя с отровата в себе си. Може би някой ден тя ще ме убие, може би ще ме осакати. Но поне аз го убих първа.
Кръвта в собствените ми вени се вледени, когато тя си пусна крачола. Дори някой на площада да е видял всичко това, никой нищо не каза, никой не се приближи. А и на мен ми стигаше за един ден. Отстъпих крачка назад и се опитах да не се олюлея от онова, което ми каза и показа.
– Благодаря за предупреждението – казах.
Очите ù отново се отместиха зад мен и тя ми отправи почти весела усмивка.
– Късмет.
В следващия момент усетих върху рамото си една слаба ръка, която ме задърпа назад. Знаех, че е Неста, преди да се обърна.
– Тези са опасни – изсъска Неста и впи пръсти в плътта ми, без да спира да ме дърпа по-далеч от жената наемник. – Не я приближавай повече.
Аз се втренчих в нея за миг, после погледнах Илейн, чието лице бе пребледняло и изопнато.
– Криете ли нещо? – попитах тихо. Не можех да си спомня последния път, когато Неста сметна за нужно да ме предупреди за нещо. Илейн беше единствената, за която си правеше труда да се грижи.
– Те са диваци, способни да ти отнемат и последната медна монета, ако трябва и със сила.
Хвърлих поглед към жената, която все още разглеждаше новите си кожи.
– Да не ви е обрала?
– Не тя – промълви Илейн. – Един друг, който минаваше оттук. Имахме само няколко монети и той побесня, но...
– Защо не казахте на някого? На мен?
– И какво щеше да направиш? – подигравателно попита Неста. – Да го предизвикаш на двубой с лъка и стрелите си? Пък и кой в това затънтено село ще се заинтересува, ако се оплачем?
– Ами Томас Мандрей? –попитах хладно.
Очите на Неста блеснаха, но в следващия момент вниманието ù беше привлечено от някакво движение зад мен, затова само ми отправи нещо, което вероятно смяташе за сладка усмивка. Явно се сети, че имам в себе си пари.
– Приятелят ти те чака.
Аз се обърнах. Да, Айзък ни гледаше от другия край на площада със скръстени ръце, облегнат на някаква сграда. Беше най-големият син на единствения що-годе заможен фермер в селото, но и той беше отслабнал през зимата, а кафявата му коса имаше нужда от подстригване. Сравнително привлекателен, учтив и резервиран, с една скрита мрачност в себе си, която ни привлече един към друг, и ясното съзнание колко е жалък и мизерен е животът ни тук и как винаги ще бъде такъв.
Познавахме се от години, макар и бегло – откакто семейството ми се засели тук, но никога не съм мислила за него, докато един ден не се засякохме на главния път към селото. Говорихме за кошницата с яйца, която той носеше – аз се възхищавах на нюансите на черупките: кафяво, бежово, бледосиньо и също толкова бледозелено. Обикновен, лек, може би малко неловък разговор, но когато ме изпрати по-късно до колибата ни, за пръв път се почувствах по-малко самотна. Седмица по-късно го замъкнах в онази порутена плевня.
Той беше единственият ми любовник през двете години, откакто се срещахме. Понякога се срещахме всяка вечер в продължение на седмица, друг път изминаваше цял месец, без да се видим. Но всеки път беше едно и също – вихрушка от разсъблечени дрехи, споделен дъх, езици и зъби. Понякога разговаряхме, по-точно
