Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 10

Така поне имаше повече храна за нас.

В колибата нямаше нищо, останало от нея, освен леглото... и обещанието, което ù дадох.

Всеки път, когато поглеждах към хоризонта или се питах дали просто да не продължа да вървя напред и да не поглеждам назад, чувах обещанието, което дадох преди единадесет години, докато тя гаснеше на смъртното си ложе. Не се делете и се грижи за тях. И аз обещах, защото бях твърде малка, за да се запитам защо не поиска същото от по-големите ми сестри или от баща ни. Но се заклех, после тя умря, а в жалкия ни човешки свят, пазен единствено от обещанието на Върховните елфи отпреди пет века, в този наш свят, където не помнехме имената на боговете си – обещанието е закон. Обещанието е разменна монета. То е твоята гаранция.

Имаше моменти, в които я мразех за това, че поиска този обет от мен. Може би е била в делириум от високата температура и не е знаела какво иска. А може би приближаващата смърт е предизвикала трезва оценка на характерите на децата ù и мъжа ù.

Оставих вилицата и се загледах в пламъците на хилавия ни огън, които танцуваха около последните дърва, протегнала крака под масата.

Обърнах се към сестрите си. Както винаги, Неста се оплак­ваше от селяните – които нямаха възпитание, нямаха светски маниери и нямаха представа колко груба е материята на дрехите им, макар да се държаха, сякаш са облечени в коприна и шифон от глава до пети. Откакто загубихме богатството си, бившите приятели на сестрите ми до един започнаха да ги отбягват, затова двете се преструваха, че младежите в селото са нещо като второкласен социален кръг.

Отпих от чашата си с гореща вода – дори чай не можехме да си позволим напоследък, а тя продължи да говори.

– Така че му казах, „Ако си мислите, че можете да ме попитате толкова небрежно, сър, ще ви откажа!“ И знаеш ли какво каза Томас? – Неста говореше на Илейн, която я слушаше много съсредоточено.

Изгубен в поредната мозъчна мъгла или спомен, баща ни се усмихваше мило на скъпата си Илейн, единствената сред нас, която си правеше труда да разговаря с него.

– Томас Мандрей? – прекъснах я аз. – Вторият син на дърваря?

Синьосивите очи на Неста се присвиха.

– Да – каза тя и отново обърна глава към Илейн.

– Какво иска? – хвърлих поглед към баща ни. Никаква реакция – нито намек за тревога или какъвто и да е знак, че слуша какво се говори на масата.

– Иска да се ожени за нея – каза Илейн замечтано. Аз премигнах.

Неста наклони глава на една страна. Виждала съм същото движение при хищниците. Понякога се чудех дали стоманенотвърдият ù характер нямаше да ни помогне да оцелеем и дори отново да забогатеем, ако не беше толкова погълната от мисълта за изгубеното.