Читать «Монстър Хай» онлайн - страница 105

— Разбира се — тя сложи ръка на рамото му. — Все ще измислим нещо.

Той въздъхна с усмивка:

— Благодаря ти.

— Ей — подхвана Мелъди въодушевено, — хрумна ми друг начин, по който може да си върнем онзи клип. В стаята ми е. Искаш ли да го видиш?

— Разбира се — Джаксън се изправи, пъхна ръце в джобовете и последва Мелъди по неравните стъпала към стаята й.

— Шшшшт — тя допря пръст до устните си. — Всички спят. — И затвори вратата, щом влязоха.

— Така, да видим къде са ми записките — тя почна да ровичка по кашоните.

— Записките? — Джаксън неловко премести тежестта от единия крак на другия.

— Знам, че ги скрих тук някъде. Всичко трябва да прибирам заради Кандис. Все си вре носа в чуждите работи.

— Имаш ли нещо против, ако включа вентилатора? — Джаксън се приведе в нишата под леглото.

— Защо? Топло ли ти е?

— Малко.

— Мисля, че е в стаята на Кандис.

— Не, тук е — той посегна да го включи в контакта.

— Спри! — с един скок Мелъди се добра до него и изтръгна кабела от ръцете му. — Обичам да ми е топло.

— Тук е направо парна баня — отвърна той, после я погледна и изведнъж зяпна. — Не, забрави! Не можеш да ми го причиниш. Не е редно! — той посегна към кабела, но не успя да го вземе.

По челото му изби пот.

— Опитвам се да ти помогна.

— Не по този начин — той обърса чело.

— Това е единственият начин.

Тогава тя си спомни термоодеялото, дръпна юргана от леглото и го хвърли на главата му.

„Само още няколко секунди…“

— Мелъди, спри! — той удари одеялото, но Мелъди го затисна с прегръдката си.

— После ще ми благодариш.

— Ще ме удушиш!

— Ще те спася!

Той спря да се съпротивлява.

— Джаксън?

Той не издаде ни звук.

— Джаксън?

Тишина.

— Джаксън? О, боже, моля те, не умирай! — тя го отви.

Очилата му ги нямаше. Косата му бе мокра. Страните му бяха зачервени.

— Пак ли ти?

— Здрасти, Ди Джей — Мелъди сияеше. — Искаш ли да видиш Бомбичка?

Двадесет и седма глава

Презареждане

Едно камъче отхвръкна от матираното стъкло. После още едно. Дрън.

Франки се обърна по гръб в леглото си.

И още едно. Дрън.

Представи си жена, която нетърпеливо почукваше по щанда. Може би това бе подивялата тълпа от съня й, която идеше да сложи край на мъките веднъж завинаги.

Обърна се отново по корем, докато в главата й непрестанно се въртеше песента на Алиша Кийс Try Sleeping With a Broken Heart. Франки искаше да се изправи на металното легло и да закрещи: „Точно това правя и ми е много трудно, защото не мога да спра да мисля за Брет, Ди Джей, приятелите, семейството ми и всички хора, които се боят от мен, тъй че може ли малко да намалите звука?“. Но не искаше да събуди родителите си. Слънцето щеше да изгрее след около час, а малко след това и те щяха да станат.

И тогава какво?

Обръщайки се по гръб, тя се запита докога щеше да ги отбягва, като се преструва на заспала? Ден? Седмица? Десет години? Колкото трябваше, толкова щеше да чака. Срамът беше непоносимо чувство. Но за да съществува, имаше нужда от присъствието на другия. Другият, който да цъка с език, да поклаща глава ту насам, ту натам, а после да си изпее как си го разочаровал. Без този „друг“ срамът слиза до нивото на вина. И макар вината да е също толкова неудобна, нейната присъда е по-лесна за излежаване, защото не е наложена отвън, следователно може да бъде отменена отвътре.