Читать «Монстър Хай» онлайн
Лийси Харисън
Лийси Харисън
Монстър Хай
На Ричард Абейт, мой верен приятел, блестящ агент, другар в дъвченето на дъвки и неуморен генератор на идеи. Хиляди благодарности.
Пролог
Гъстите й мигли потръпнаха и Франки Щайн открехна очи. Ослепителни снопове бяла светлина я пронизаха, запулсираха пред нея и тя с мъка се опита да долови очертанията наоколо, но натежалите й клепачи отказаха да се подчинят. Стаята потъна в мрак.
— Информацията вече е качена в кората на главния мозък — изрече мъжът, а в гласа му се долавяше смесица от умора и задоволство.
— Чува ли ни сега? — попита жената.
— Може да чува, вижда, възприема и идентифицира повече от четиристотин предмета — отвърна зарадван той. — Ако продължа да пълня мозъка й с информация, само след две седмици ще притежава интелекта и физическите способности на всяко нормално петнайсетгодишно момиче. — Той помисли малко. — Е, добре де, може би ще е малко по-умна, но пак ще е на петнайсет.
— Виктор, това е най-щастливият миг в живота ми — подсмръкна жената. — Просто е съвършена!
— Така е — той също подсмръкна на свой ред. — Принцесата на татко!
И двамата целунаха Франки по челото. От единия се носеше миризма на химически препарати, а другият ухаеше на омайни цветя. Събрани в едно, двата аромата носеха дъх на любов.
Франки отново опита да отвори очи, но този път те едва помръднаха.
— Тя мигна, Виктор! — възкликна жената. — Опитва се да ни види. Франки, аз съм майка ти, Вивека. Виждаш ли ме?
— Не може да те види.
При тези думи тялото на Франки се изопна. Та как би могъл друг наместо нея да решава какво може и какво не? В това нямаше никаква логика.
— Защо да не може? — попита майка й, сякаш от името и на двете.
— Батерията й е паднала почти докрай. Трябва да се зареди.
— Ами зареди я тогава!
„Точно така, зареди я! Зареди я! Зареди я!“
Франки изгаряше от нетърпение да види тези четиристотин предмета. Жадуваше да опознае лицата на родителите си, докато те разкриваха пред нея с топлите си гласове всеки един от тези предмети. Искаше да стане на крака и да види света, на който само преди миг бе дошла. Но не можеше дори да помръдне.
— Не мога да я заредя, преди болтовете й да са се наместили — обясни баща й.
Вивека заплака, а в сподавените й ридания нямаше и помен от предишната радост.
— Спокойно, скъпа — рече Виктор нежно. — Само след няколко часа ще може да стои напълно изправена.
— Не заради това плача — Вивека пое дълбоко дъх.
— Какво тогава?
— Толкова е красива и способна, и… — тя изхлипа за сетен път. — Сърцето ми се къса, че ще трябва да живее… знаеш какво искам да кажа… като нас.
— Че на
— Шегуваш се, нали? — изкикоти се тя.
— Вив, нещата все някога ще се променят. Ще дойдат нови времена. Ще видиш.
— Кой ще ги промени? Кога?
— Знам ли. Някой… все някога.
— Е, остава ни да се надяваме, че ще доживеем да видим промяната — въздъхна тя.
— Несъмнено — увери я Виктор. — Семейство Щайн са дълголетници.
Вивека се изкиска тихо.