Читать «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)» онлайн - страница 340

— Защо отвърна на призива?

— Защото Уинтън очакваше… да го сториш ти — закашля се Кевин. На устните му излезе кървава пяна. — Не можех да позволя… да обвинят вместо мен… моя приятел. Никога не съм ти казвал…

Джек вдигна глава и извика.

— Помогнете! Помогнете му! — Погледна към момичето, което стоеше до него. — Амбър!

Тя го гледаше, но в очите й нямаше нито жал, нито любов.

Кевин поклати глава.

— Пусни ме… — закашля се отново. — Има много неща, които трябва да знаеш…

Джек осъзна, че няма надежда. Притисна по-плътно своя приятел.

— Не е необходимо. Аз също бях Рицар.

— Знаех си! — въпреки болката в гласа на Кевин се долавяше триумф. — Познаваше ли брат ми?

— Не… но той е загинал на Дорман, защитавайки моите роднини.

— Добре — усмихна се Кевин.

Колин се свлече до портата. Подпря се на колене, усетил, че и последните му сили бързо го напускат. Беше видял смъртта, но не бе успял да я спре навреме. Притисна ръце към очите си. От другата страна на портала Дурл изхърка и рухна. Из въздуха се разнесе нетърпима воня.

Кевин се опита да каже нещо, но не успя и само стисна ръката на Джек.

Очите на Джек се напълниха със сълзи. Ласадей застана до него, със зачервено лице.

— Дайте аз да го държа, капитане.

— Не. — Потърси с поглед Уинтън. Но не се възпротиви, когато Ласадей и Травелини поеха тялото на Кевин от ръцете му.

Около него битианците бяха потънали в ужасено мълчание. Хусиах почувства, че стомахът му се свива. Пое си мъчително въздух. След това обясни на заобикалящите го какво се бе случило току-що.

Мнозина от тях нададоха възторжени викове.

Но Върховният жрец почувства, че на раменете му е легнала огромна тежест.

Третата епоха току-що бе започнала. Един от Героите бе дарил на света нещо, което битианците не бяха правили от хилядолетия — саможертвата, в името на друго същество.

— Убий го — нареди той на Амбър. — Покажи му, че е бил измамник.

Когато чу гласа на своя учител, Амбър се съвзе. Ударил бе и нейният час. Лъхна я топлината на заобикалящите я тела и долови миризмата им. Мирис на нетърпеливо очакване и победа.

Вече се готвеше да нанесе първия удар, когато нещо я спря. Нещо, което се намираше в ума й.

„Амбър — проговори един познат глас. — Ние те обичаме. Върни се.“

Гърлото й се сви. Не можеше да диша. Погледна към Измамника, който се извисяваше пред нея в Сияещия костюм, ярък като слънцето, което можеше да я заслепи.

И тогава си спомни.

— Джек…

Невъзможно. Джек е мъртъв.

„Амбър, чуй ме. Ние те обичаме. Имаме нужда от теб.“

Тя отметна глава назад и изкрещя:

— Джек!

Джек бе твърдо решен да открие Уинтън и да изтръгне още туптящото сърце от гърдите му. Щеше да забие металната си ръкавица в тялото му и да тършува вътре, докато напипа потръпващия орган…

Неочаквано един вик го накара да замръзне. Обърна се и видя, че Амбър се хвърля към него.

Джек разпери ръце и я улови.

Отново бе жив в очите й.

— О, божичко! — извика той и я притисна. Смъкна битианската кърпа от главата й и я целуна. Тя се вкопчи в него, обляна в сълзи. След това промълви задъхано: — Трябва да намеря Уинтън.