Читать «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)» онлайн - страница 276

Вече почти нямаше значение, че Аш-фарел могат да разговарят с него, а той да ги разбира. Болката бе станала неотменна част от съществуването му в едно тяло, което твърде малко напомняше на човешко, което скрибуцаше мъчително, когато се надигаше, и плачеше, когато очите му трябваше да са сухи. Можеше да се наслаждава на покоя само когато го напускаше, но и това беше за кратко, защото те бързо го връщаха обратно.

Най-хубавите му спомени бяха от времето, когато бе постъпил в семинарията — млад, но суров мъж, който веднъж вече бе извършил чудо и сега трябваше да научи правилата за това, което бе направил. Бяха дни, в които все още си мислеше, че може да постигне всичко на този свят. Между съучениците му имаше един дребничък, с червеникава коса и хилаво тяло, който сигурно щеше да бъде център на всеобщи подигравки и задявки, ако не произхождаше от твърде могъща фамилия, пък и умееше да помни обидите и да си отмъщава за тях в подходящ момент. Малко по-късно червенокосият напусна семинарията и се прехвърли в кадетското училище, но двамата останаха приятели за цял живот. Ключът към приятелството им бе взаимното уважение.

Най-скъпият му спомен от семинарията бе от стаята му в подземието. Имаше късмет да му дадат помещение с прозорец и макар че почти опираше в тавана, от него се виждаше поляната. Достатъчно бе да се покатери на стола, за да може да гледа тревата. Виждаше и рохкавата почва, засипала долната част на прозореца, и щръкналите от нея корени. Понякога малкото черно куче на декана надзърташе отвън през прозореца или лаеше ядно срещу него, сякаш е мишка, която се подава от дупката си.

Не се бе сещал за прозорчето от много време. Но въпреки това знаеше, че го е вдъхновявало през първите най-тежки години. Хората са като семена и ако попаднат на подходяща почва, от тях израстват красиви растения. Той самият бе посветил живота си да им помага в това.

Но в края на краищата не бе постигнал нищо особено. Щеше да е далеч по-добре, ако си бе поставил по-малки цели. Може би тъкмо в това бе грешката му. Опита се да се съсредоточи върху този въпрос, да намери разковничето, но Аш-фарел отново го затегли назад. Къде бе сгрешил, та не успя да открие нито едно доказателство, че Прероденият Бог е стъпвал и на други светове из галактиката? Защо не бе сполучил в усилията си да посее семената на доброто сред хората?

Докато го теглеха назад, в паметта му се пробудиха спомени от най-различни светове… избуяли през напукан бетон тръстики, цветя, подаващи се от цепнатините между каменните плочи… „Колко странно — помисли си. — Колко странно, че виждам тези неща.“

И тогава му хрумна, че всяко семенце носи в зародиша си Божията искра и ще се превърне в онова, за което е предназначено. Достатъчно му бе само малка подкрепа и свобода. „Ето къде е истината“ — рече си той.

Сега, след като я бе разбрал, трябваше на всяка цена да живее. Пресегна се и напипа странната връзка с пътеводителя, който бе оставил след себе си.