Читать «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)» онлайн - страница 275

— Нямам представа. Но ми се струва, че е жив. Ти какво мислиш?

Капитанът поклати смутено глава.

— Проклет да съм, ако мога да кажа. Не знам дали ви е известно, но между нас съществува връзка.

— Известно ми е. — Джек се надигна да изпрати Роулинс до отредената му стая.

Когато се върна, завари Амбър сгушена в едно от креслата. По стар навик бе скрила лицето си със спуснатата напред коса.

— Наистина ли вярваш, че е още жив? — попита тя.

— Така мисля. Не зная обаче още колко дълго ще изкара, ако не го открием и не го отведем с нас. Не знам също по какъв начин смята да те задейства Вандовър, след като е на Малтен.

Тя трепна. Отвори уста и понечи да каже нещо, сетне извърна глава и премълча.

На Джек му се стори, че нещо се скъсва вътре в него. Помисли си, че отново ще започне борбата между двамата обитатели на душата му, но мислите му останаха кристално ясни. Само дето му беше трудно да диша.

— Какво всъщност знаеш? — попита го тя тихо.

— Само че си пробудила в себе си онова, което беше успяла да потиснеш. И че този път Вандовър те държи на кукичката си. Не би могъл да го направи, освен ако не се страхуваш от него.

— А аз те смятах за заблудено фермерче — въздъхна Амбър. — Не мога да се боря с него. Колкото повече се съпротивлявам, толкова повече нараства силата му.

— И коя е следващата му цел?

Тя поклати отчаяно глава.

— Нямам представа. Дори когато ме задейства, разбирам, след като вече е станало късно.

— Пепус.

Лицето й се сгърчи.

— Да, Джек, аз…

— Кой друг?

— Графинята. Затова Зелените ризи не ни подкрепиха, когато Скиталците се вдигнаха на бунт.

— Ами Колин?

— Не зная. — Тя отпусна обезсърчено ръце. — Напълно е възможно. Смъртта на Колин ще хвърли всички подозрения върху Пепус и ще го довърши. А същевременно ще предизвика разцепването на ордена на Скиталците.

— Денаро не е достатъчно силен, за да поеме управлението. Няма да мине без проливане на кръв. — Джек посегна замислено към чашата си. Не я попита дали има заповед да се разправи с него. Не искаше да чуе отговора. Отпи от чашата и алкохолът опари гърлото му и го накара да се закашля.

— Знаеш ли и аз бих пийнала нещо. С какво разполагаме?

— Изборът не е кой знае колко голям — допълни чашата си той и й я подаде. — Ако не друго, поне ще ти помогне да заспиш.

Тя втренчи поглед в него.

— Мисля си… ако ме обичаш… мога да направя почти всичко. Но той непрестанно е с мен… в мислите ми… в сънищата, като черна завеса. Понякога ми се струва, че надзъртам в онова, което Колин нарича ад.

— Окопай се дълбоко и се бори. Ти винаги си била мой гръб. Сега аз съм твоят. Не мога да ти помогна, но поне знаеш, че не си сама. И каквото и да се случи, няма да позволя да убиеш Колин.

Устните й трепереха, когато вдигна бавно чашата. Изпи я на един дъх, с премрежени очи. След това вдигна ръка, за да сподави кашлицата си.

— Кажи ми сега, как смяташ да го намерим?

Джек се обърна и погледна Фантом.

— Фантом все повтаря, че е пътеводител. И сега ще го попитаме какво не е записал.

29.

Той беше розата, но с бодли отстрани. Те пронизваха душата му и болката бе почти нетърпима… освен това не го пускаха.