Читать «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)» онлайн - страница 275
Чарлз Ингрид
— Нямам представа. Но ми се струва, че е жив. Ти какво мислиш?
Капитанът поклати смутено глава.
— Проклет да съм, ако мога да кажа. Не знам дали ви е известно, но между нас съществува връзка.
— Известно ми е. — Джек се надигна да изпрати Роулинс до отредената му стая.
Когато се върна, завари Амбър сгушена в едно от креслата. По стар навик бе скрила лицето си със спуснатата напред коса.
— Наистина ли вярваш, че е още жив? — попита тя.
— Така мисля. Не зная обаче още колко дълго ще изкара, ако не го открием и не го отведем с нас. Не знам също по какъв начин смята да те задейства Вандовър, след като е на Малтен.
Тя трепна. Отвори уста и понечи да каже нещо, сетне извърна глава и премълча.
На Джек му се стори, че нещо се скъсва вътре в него. Помисли си, че отново ще започне борбата между двамата обитатели на душата му, но мислите му останаха кристално ясни. Само дето му беше трудно да диша.
— Какво всъщност знаеш? — попита го тя тихо.
— Само че си пробудила в себе си онова, което беше успяла да потиснеш. И че този път Вандовър те държи на кукичката си. Не би могъл да го направи, освен ако не се страхуваш от него.
— А аз те смятах за заблудено фермерче — въздъхна Амбър. — Не мога да се боря с него. Колкото повече се съпротивлявам, толкова повече нараства силата му.
— И коя е следващата му цел?
Тя поклати отчаяно глава.
— Нямам представа. Дори когато ме задейства, разбирам, след като вече е станало късно.
— Пепус.
Лицето й се сгърчи.
— Да, Джек, аз…
— Кой друг?
— Графинята. Затова Зелените ризи не ни подкрепиха, когато Скиталците се вдигнаха на бунт.
— Ами Колин?
— Не зная. — Тя отпусна обезсърчено ръце. — Напълно е възможно. Смъртта на Колин ще хвърли всички подозрения върху Пепус и ще го довърши. А същевременно ще предизвика разцепването на ордена на Скиталците.
— Денаро не е достатъчно силен, за да поеме управлението. Няма да мине без проливане на кръв. — Джек посегна замислено към чашата си. Не я попита дали има заповед да се разправи с него. Не искаше да чуе отговора. Отпи от чашата и алкохолът опари гърлото му и го накара да се закашля.
— Знаеш ли и аз бих пийнала нещо. С какво разполагаме?
— Изборът не е кой знае колко голям — допълни чашата си той и й я подаде. — Ако не друго, поне ще ти помогне да заспиш.
Тя втренчи поглед в него.
— Мисля си… ако ме обичаш… мога да направя почти всичко. Но той непрестанно е с мен… в мислите ми… в сънищата, като черна завеса. Понякога ми се струва, че надзъртам в онова, което Колин нарича ад.
— Окопай се дълбоко и се бори. Ти винаги си била мой гръб. Сега аз съм твоят. Не мога да ти помогна, но поне знаеш, че не си сама. И каквото и да се случи, няма да позволя да убиеш Колин.
Устните й трепереха, когато вдигна бавно чашата. Изпи я на един дъх, с премрежени очи. След това вдигна ръка, за да сподави кашлицата си.
— Кажи ми сега, как смяташ да го намерим?
Джек се обърна и погледна Фантом.
— Фантом все повтаря, че е пътеводител. И сега ще го попитаме какво не е записал.
29.
Той беше розата, но с бодли отстрани. Те пронизваха душата му и болката бе почти нетърпима… освен това не го пускаха.