Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 182

— Моля? — ахвам.

— Кари никога не печели. Тъкмо това е забавното, не мислиш ли? Именно това ще задвижи и рубриката й!

— Ами любовта? И в любовта ли не печели?

— Най-вече в любовта!

Поколебавам се и промърморвам:

— Това ми звучи като проклятие, Чоли.

Той се разсмива сърдечно и накрая отговаря:

— Нали знаеш какво казват? Проклятието за един е благословия за друг! Е, какво ще кажеш? Можем ли да се видим в офиса ми днес следобед в три?

— В Ню Йорк ли?

— Че къде другаде? — отбелязва през смях той.

* * *

„Урааа!“ — напявам си наум, докато се поклащам в първа класа на влака, пътуващ за големия град. Седалките са огромни и покрити с червено кадифе, а на всяка облегалка за глава има салфетка. Има дори и специално място, където можеш да затвориш куфара си. Далеч по-хубаво е от пътническа класа.

„Винаги пътувай в първа класа!“ — сякаш чувам гласа на Саманта в главата си.

„Но само ако можеш да си платиш сама!“ — приглася й Миранда.

Добре де, плащам си сама. Благодарение на Бърнард и прекрасния му подарък. И какво от това? Заслужила съм си го, нали?

Може би в крайна сметка не съм се провалила.

Нямам представа колко време ще остана в Ню Йорк, нито какво ще каже баща ми, когато му съобщя решението си. Но това ще го мисля по-късно. За момента единственото, което ме интересува, е един простичък факт — връщам се!

Вървя по пътеката, оглеждайки се за подходяща компания, до която да седна. Минавам покрай оплешивяващ мъж и дама, която плете. След това забелязвам красиво момиче с красива, буйна коса, което разглежда списание „Булки“.

Булки ли? Сигурно се шегува. Сядам на седалката до нея.

— О, здрасти! — усмихва се тя и бързо отмества чантата си. Усмихвам се. Тя е точно толкова сладка, колкото ми се стори и отгоре. Разкошна коса, наистина. — Радвам се, че точно вие седнахте до мен! — доверява ми на ухо. — Последния път, когато пътувах за Ню Йорк, до мен седна един крайно неприятен мъж! Побиваха ме тръпки от него! И можете ли да повярвате, че се опита да сложи ръка на коляното ми — в най-буквалния смисъл на думата! Наложи се три пъти да си сменям мястото.

— Ужасно — отбелязвам.

— Така си е — кокори очи тя.

— Ще се омъжвате, а? — усмихвам се и посочвам списанието.

— Е, не точно — изчервява се тя. — Така де, не сега. Но се надявам след около две години да се сгодя. Приятелят ми работи в Ню Йорк. На Уолстрийт. — Оправя елегантно косата си и допълва: — Между другото, казвам се Шарлот.

— Кари — подавам й ръка.

— Ами ти? Имаш ли си приятел?

Избухвам в истеричен смях.

— Но какво му е толкова смешното? — гледа ме неразбиращо Шарлот. — Казват, че Париж бил романтичен, но според мен и Ню Йорк е такъв. А мъжете…

Смехът ми става все по-силен.

— Виж сега какво — перчи се тя, — ако смяташ да се смееш през целия път до Ню Йорк… Не виждам какво му е толкова смешното да отиваш в Ню Йорк, за да намериш любовта, а?

Вече се превивам от смях.

— Е? — гледа ме с присвити очи тя.

Изтривам сълзите си. Отпускам се назад в креслото си и скръствам ръце пред гърди.