Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 181

А има ли нещо по-важно на този свят от първия ти мъж? Можеше да бъде и далеч по-лошо!

И внезапно се усещам свободна.

Вадя вестниците си и отварям „Ню Йорк поуст“ И тогава зървам името си.

Смръщвам се. Не може да бъде! Но защо името ми е на шеста страница? А след това поглеждам и заглавието на статията: „Провал по пантофи.“

Пускам вестника като попарена.

* * *

Когато влакът спира на гара Ню Хейвън за двайсетминутна почивка, аз се втурвам навън и откривам най-близката телефонна будка. Хващам Саманта на работа и с много фъфлене и треперене успявам да я попитам дали е видяла днешния „Поуст“.

— Да, Кари. И смятам, че е страхотно.

— Какво? — изпищявам.

— Успокой се! Не трябва да вземаш тези неща толкова лично. Няма такова нещо като лоша реклама!

— Ама там пише, че моето четене било най-лошото, което са виждали от коледните тържества в гимназията насам!

— Че на кого му пука? — мърка тя. — Очевидно ти завиждат. Най-важното е, че още с първата ти пиеса започват да спрягат името ти! Не се ли радваш?

— Съкрушена съм!

— Много лошо. Защото преди малко ми звънна Чоли Хамънд. Дни наред се опитвал да се свърже с теб. И иска веднага да му се обадиш!

— Защо?

— О, Пиленце! — въздъхва. — Откъде мога да знам? Обаче каза, че било много важно! А сега трябва да вървя. Хари Милс е в офиса ми и… — И затваря.

Вторачвам се в телефона. Чоли Хамънд ли? Той пък какво иска от мен?

Вадя нови монети. В обичайния случай цената за междуградски разговор от монетен автомат би била огромен проблем за мен, но точно сега по една случайност не страдам от липса на пари. По примера на Саманта продадох чисто новата си чанта „Шанел“ на приятния човечец от ретромагазина за двеста и петдесет долара. Бях наясно, че тази сума изобщо не покрива стойността й, но пък в „Браун“ чантата няма да ми трябва. Освен това ми стана приятно, когато се отървах от нея.

Багаж!

Пускам последователно няколко монети в отвора и набирам номера. Вдига приятен женски глас.

— Чоли там ли е? — питам и си казвам името.

Чоли автоматично се обажда.

— Малката ми! — възкликва, сякаш съм отдавна изгубената му внучка.

— Чоли! — възкликвам на свой ред.

— Видях ти името в „Поуст“ и ми се стори адски интригуващо — разлива се той. — Особено след като от седмици насам мисля за теб! Още откакто седях до теб на откриването у Бари Джесън.

Увесвам нос. Пак ли същото? Още един дърт коцкар, който иска да влезе в гащите ми?

— Непрекъснато си мислех за нашия особено забавен разговор. Беше адски остроумна.

— Така ли? — възкликвам, опитвайки се да си спомня какво толкова незабравимо съм казала.

— И тъй като никога не спирам да се оглеждам за нещо ново, реших, че няма да е зле да се опитаме да привлечем към „Ню ревю“ и младата аудитория. А кой по-добре да се справи с тази задача от една млада жена като теб?! В нещо като рубрика, ако искаш. Нещо като Ню Йорк през очите на едно наивно момиче.

— Не знам дали може да стане добре. Предвид начина, по който мина пиесата ми…

— Боже господи! — възкликва той. — Но нали точно в това е идеята! Ако беше пожънала феноменален успех, сега нямаше да говоря с теб! Защото цялата концепция зад тази нова рубрика е, че Кари Брадшоу никога не печели!