Читать «Господари на лъка» онлайн - страница 244

В тези думи виждаме мечтателя, който можел да си представи един народ в пръснатите племена и разбирал, че му е отредено да владее такива огромни територии.

Системата на бялата, червената и черната шатра била използвана от Чингис по начина, който описвам тук. Това било един вид пропаганда, предназначена да сплаши градовете и да ги накара да се предадат бързо. Пашата винаги е била проблем за монголите и продължителните обсади трябвало да се избягват при всяка възможност. Те не подхождали нито на темперамента им, нито на военния стил на Чингис, в който основните фактори били скоростта и подвижността. По същия начин подкарването на враговете към някой град с цел намаляване на ресурсите му било безжалостна проява на здрав разум. В известен смисъл Чингис бил абсолютен прагматик, но никога не бива да забравяме една характерна особеност на монголското военно дело — отмъщението. Рефренът „изгубихме много добри хора“ често се е използвал за оправдаване на всеобщата атака след някой неуспех.

Чингис бил склонен и да изпробва нови техники и оръжия, като например дългото копие. Лъкът винаги е бил основното оръжие на монголските конници, но те използвали и копия по съвсем същия начин, по който го правели и средновековните рицари — като невероятно успешна тежка атака срещу пехота и други конници.

Измамата е друг ключов момент за много от монголските победи. Чингис и подчинените му смятали честната битка за нещо едва ли не дискредитиращо. Победите с коварство носели далеч повече чест и винаги се разглеждали като начин да се излъже врага — било с привидно отстъпление, скрити подкрепления и дори сламени чучела на резервните коне, които да създават впечатление за войска, каквато всъщност нямало. За някои може да бъде интересно, че Баден-Пауъл използвал същия подход при отбраната на Мейфкинг седем века по-късно — с фалшиви минни полета, пращане на хора да полагат невидима бодлива тел и всякакви подобни трикове и номера. Някои неща просто не се променят.

Инцидентът, при който Джелме смукал кръв от врата на Чингис, е интересен. Не се е запазил спомен за отрова, но как иначе да се обясни подобно действие? Не е нужно да се изсмуква съсирена кръв от рана на гърлото. Това не помага за заздравяването й и всъщност може да доведе до скъсване на артерия. Исторически инцидентът се е случил по-рано, отколкото го представям тук, но той е твърде необичаен, за да бъде подминат.

Едно събитие, което не съм използвал, е, когато един прогонен и умиращ от глад член на племето отвлича най-малкия син на Чингис, Толуй, и вади нож. Не можем да знаем какво е възнамерявал, тъй като бил бързо убит от Джелме и други воини. Подобни случки биха могли да обяснят защо при сблъсъка си с арабските асасини монголите не се спрели пред нищо, за да ги унищожат.

Чингис далеч не бил непобедим и много пъти е бил раняван в битка. Късметът обаче винаги е бил на негова страна и той оцелявал — може би за да заслужи вярата на хората си, че е благословен и му е отредено да бъде завоевател.