Читать «Огнен лед» онлайн - страница 10

Спуска се на долната палуба и поглежда през кръглия илюминатор във вратата, която води към кабините на пътниците. Коридорчето е пусто. Спуска се на главната палуба и бавно се прокрадва в нощта. Забелязва приклекналите край парапета казаци.

Внезапно през борда прелита неголям черен предмет, който тупва върху палубата и започва да подскача отгоре й, като хвърля искри.

— Граната! — виква мъжки глас.

С бързината на змия, Якилев се хвърля към гранатата, хваща я и като се претъркулва по гръб, запраща опасната гостенка в морето. Следва експлозия и викове на болка, докато казаците стрелят с пушките си в мъглата. Един от войниците се надвесва над парапета, с остър нож в ръка и прерязва въжетата на няколко впити в него куки. Разнася се рев на двигател, а казаците не спират да стрелят, докато тайнствената лодка се отдалечава.

Майорът се обръща рязко, с готово за стрелба оръжие. Като забелязва капитана, той се усмихва.

— Най-добре е да скриете някъде тази играчка, преди да сте се наранил с нея — съветва го той.

Тавров пъха оръжието в пояса си и приближава с въпрос:

— Какво стана?

— Излязохте прав за преследвачите. Приближи ни рибарска гемия и някакви невъзпитани простаци направиха опит да се самопоканят на борда. Трябваше да им дадем урок. Един от вашите хора ги насочваше със светлинни сигнали, докато не забихме нож в сърцето му. — Казакът посочва простряно на палубата тяло.

— Посрещнахме горещо посетителите си — обажда се друг казак, а другарите му избухват в смях. Войниците изхвърлят трупа през борда. Капитанът се готви да попита за втория огняр, но закъснява.

Той съобщава за присъствието си с мощен удар — четирима казаци са покосени от пушечен огън, като с невидима коса. Един куршум попада в гърдите на Якилев и го поваля край борда. Той не пада веднага и използва собственото си тегло, за да изтласка капитана от опасната зона. Останалият невредим казак се хвърля по корем и пълзи върху палубата, без да прекратява стрелбата, но е закован на място, преди да стигне до укритието на един вентилационен отвор.

Използвайки заетостта на огняря, Тавров и майорът се измъкват настрани, но след няколко крачки, огромното тяло на казака се свлича в локва кръв. Той прави знак на капитана да се приближи и шепне в ухото му:

— Погрижи се за семейството — чува морякът хъхрещ, гърлен глас. — Те трябва да оцелеят. — Ръката се вкопчва в сакото на Тавров. — Не забравяй: без цар няма Русия. — Офицерът премигва, сякаш силно изненадан от положението, в което е поставен. — Да пукне този мърляв кораб! Дайте ми кон… кон… — И животът си отива от огромното тяло. Огънят в окото угасва, пръстите се отварят и изпускат реверите на сакото.

В този миг корпусът е разтърсен от силен удар. Свит на две, Тавров прибягва към борда и вижда рибарската гемия на стотина метра от кораба. От нея стрелят с малокалибрено оръдие. Второ попадение разтърсва корпуса.

Някъде отдолу се разнася приглушен тътен. От корпуса изтича запалено смазочно масло, което се разстила като огнена пелена върху повърхността на морето. Вторият огняр решава да напусне кораба. Притичва през палубата, захвърля пушката през борда и сам се мята в незаета от огнената покривка част от повърхността. Преценката му за скоростта, с която тя се разпространява обаче, се оказва неточна. За броени секунди, пламъците го поглъщат и страховитите му писъци огласят нощта.