Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 55

Доловил промяната в настроението й, Остин я прегърна през раменете.

— Добре ли си?

— Под водата беше толкова спокойно. А после изплувахме и видях ледника… — Тя потрепери. — Напомни ми, че едва не умрях под него.

Остин се вгледа в очите й, отправени някъде в далечината, също като на войник в шок от снарядите на бойното поле.

— Не съм психолог — каза той, — но винаги ми се е струвало полезно да се изправям срещу демоните си. Каня те на разходка с лодка.

Неочакваното предложение като че ли я върна в реалността.

— Сериозно ли говориш?

— Вземи няколко кифли и един термос с кафе и ще се видим при скифа. Между другото аз предпочитам моите да са със стафиди.

Скай не беше във възторг от идеята за разходка, но изпитваше все по-силно доверие към Остин и вероятно би го последвала и до Луната, стига да каже. Тя отиде да вземе кифлите, а той приготви лодката. След малко вече плаваха към брега, заобикаляйки плаващите късове лед. Спряха на покрития с тъмен едър пясък бряг на стотина метра от мястото, на което ледникът се стесняваше и разделяше на части.

След кратка разходка по брега стигнаха до страничната стена на глетчера. Ледената стена се издигаше няколко боя над земята. Повърхността й беше осеяна с пещери, кратери и разкривени скулптури, образувани от замръзването, топенето и невъобразимия натиск.

Ледът беше покрит с прах, а от гънките и пукнатините струеше дълбока, неземна синкава светлина.

— Ето това е твоят демон — каза Остин. — Отиди и го пипни.

Скай се усмихна плахо, приближи се до ледника, сякаш наистина е жив, и докосна една ледена издатина с върха на пръстите си. После затвори очи, сложи и двете си ръце върху ледника и се отпусна на него с цялата си тежест, като че искаше да го избута.

— Студен е — каза тя с усмивка.

— Защото твоят демон не е нищо повече от кубче лед. По същия начин си мисля за морето. То не иска да те погълне. Дори не знае, че съществуваш. Ти го докосна и още дишаш. — Остин вдигна раницата си. — Край на консултацията! Време е за похапване.

Намериха два плоски камъка до брега на езерото и седнаха на тях с лице към водата. Скай извади кифличките и кафето и каза:

— Благодаря за екзорсизма. Беше прав, че човек трябва да се изправя срещу страховете си.

— Имам богат опит в тази област.

Тя повдигна вежди.

— Не си представям ти да се страхуваш от нещо.

— Не си права. Много се страхувах да не те открия мъртва.

— Благодаря ти за това. Дължа ти живота си. Но имах друго предвид. Когато става дума за самия теб, изглеждаш безстрашен.

Той се наведе към ухото й и прошепна.

— Искаш ли да ти споделя тайната си?

Тя кимна.

— Адски добър актьор съм. Как е кифличката?

— Добре е, но в главата ми е пълна каша. Какво мислиш за цялата тази работа?