Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 201

Пол се усмихна.

— Как мислиш, дали британското правителство ще ни позволи да използваме подводницата на Фошар, за да ги пръснем навсякъде? Тя притежава и капацитета, и нужната бързина.

— Мисля, че и салто ще направят, само и само да не се окажат островите им изолирани от целия свят.

— Маклийн отново ни спаси живота — поклати глава Траут. — Даде ни надежда, че можем да победим проклетото нещо.

— И Кърт заслужава признание.

— Да, той каза, че трябва да се върнем в Изгубения град и да помислим как да възстановим равновесието.

Пол се насочи към вратата.

— Ще му съобщиш ли добрата новина?

Той кимна.

— А после ще му кажа, че е време да изпратим подобаващо един шотландски джентълмен.

33

Езерото лежеше, сгушено в прегръдките на надиплените лилавеещи хълмове, покрити с килими от пирен. Беше дълго няколко километра и наполовина толкова широко, а спокойните му води отразяваха безупречно синьото шотландско небе.

Откритата дървена лодка се отдалечи от брега, оставяйки следа в гладката му като огледало повърхност, и спря в най-дълбоката му част. На нея имаше четирима пътници: Пол и Гамей Траут, Дъглас Маклийн и покойният му братовчед Ангъс. Прахът му беше прибран в инкрустирано византийско сандъче, с което химикът се беше сдобил при едно от пътешествията си.

Дъглас Маклийн бе срещал братовчед си само веднъж, на една сватба преди няколко години. Бяха си допаднали и се заклели да се виждат по-често, но както обикновено става с уговорките на чаша уиски, така и не бяха осъществили плана си. До този момент. Дъглас беше единственият жив роднина, когото Траут успя да открие. Не по-маловажно беше, че свиреше на гайда. Не хубаво, но силно.

Разкрачен, за да не изгуби равновесие, Дъглас стоеше на носа на лодката, облечен в карираната носия на рода си. Когато Гамей му даде знак, той засвири „Удивителна благодат“. Под звуците на завладяващата мелодия, която отекваше в околните хълмове, Пол изсипа сиво–кафявата пепел от сандъчето във водата. Тя се понесе по повърхността и постепенно потъна.

— Ave atque vale’ — каза тихо Траут.

В същото време, но на друго място Джо Дзавала носеше заедно с неколцина други мъже прост дървен ковчег по пътеката между надгробните камъни в двора на стара църква близо до Руан. Останалите бяха все наследници на капитан Пиер Льован.

Край отворения гроб на съпругата и сина на капитана стояха поне двайсетима души от рода Льован. Към тях се присъединиха и представители на френската армия. Докато свещеникът изричаше последните ритуални слова, военните отдадоха чест и ковчегът бе спуснат в гроба, който най-сетне щеше да даде покой на войника.

— Ave atque vale — прошепна Дзавала.

Високо над лозята на имението Фошар кръжеше малък червен биплан. Остин погледна часовника си, наклони леко „Авиатика“ и според предварителната уговорка изсипа праха на Жул Фошар, чието тяло бе извадено от ледника.

Имаше известни спорове дали той трябва да се кремира поради общото негативно отношение на католическата църква към този ритуал. Но тъй като нямаше живи роднини, Остин и Скай взеха нещата в свои ръце и решиха да върнат Жул в земята на любимите му лозя.