Читать «Никога не ме оставяй» онлайн - страница 2

Но с течение на времето донорите, които познавам от преди, стават все по-малко, така че не използвам правото си на избор толкова често. Както вече казах, ако не установя добра духовна връзка с донора си, нещата доста се усложняват, ала въпреки всичко работата много ще ми липсва, когато в края на годината сложа точка и прекратя ангажиментите си.

Впрочем, Рут беше третият или четвъртият донор, когото можех да избера. Тя вече бе имала прикрепена към нея помощница и добре си спомням, че трябваше доста да се боря, за да предадат Рут в моите ръце. Но накрая успях, и още щом я видях отново — в центъра по рехабилитация в Дувър, — онова, което ни разделяше дотогава, не че изчезна съвсем, но избледня пред другото — факта, че бяхме израснали заедно в Хейлшам, че бяхме преживели такива неща, които никой друг не бе преживял. Мисля, че тъкмо от онзи миг аз започнах да избирам донорите, на които да помагам, измежду хората от моето минало и най-вече от Хейлшам.

През онези години понякога ми се искаше да забравя за Хейлшам, щеше ми се да си повтарям, че не бива непрекъснато да се взирам назад. Но неизменно идваше мигът, в който преставах да се съпротивлявам. Това е свързано с един донор, за когото се грижех през третата година от работата си като помощница. По-точно с неговата реакция, когато му съобщих, че съм от Хейлшам. Тъкмо бе излязъл от третата експлантация — състоянието му бе тежко и той сигурно е знаел, че няма да я преживее. Едва дишаше, но намери сили да ме погледне и да каже:

— Хейлшам. Вероятно е било прекрасно.

На сутринта, когато разговарях с него, за да го разсея, и го попитах къде е израснал, той назова някакво място в Дорсет и покритото му с петна лице се изкриви в непозната дотогава гримаса. Ах, как не му се щеше да си спомня за детството си! Предпочиташе да слуша спомените ми за Хейлшам.

Така че в продължение на пет или шест дни аз му разказвах за всичко, което искаше да узнае и макар да лежеше целият сгърчен в леглото, на лицето му се появяваше кротка усмивка. Разпитваше ме за какво ли не, до най-малките подробности. Питаше ме за настойниците ни, за личните ни кутии с колекции, които бяхме скътали под креватите си, за игрите на футбол и раундърс, за пътеката около централната сграда, която отвеждаше до тайните местенца в двора, за езерото, в което плаваха патици, за храната ни, за изгледа, разкриващ се в мъгливите утрини през прозорците на стаите за творчество. Понякога ме караше да му повтарям разказани вече неща отново и отново: питаше ме за чутото от него предишния ден така, сякаш никога не съм го споменавала.

— А имахте ли си павилион?… А кой беше любимият ви настойник?…

Отначало отдавах това на медикаментите, които приемаше, но после разбрах, че мисълта му е доста ясна. Той не само искаше да слуша за Хейлшам, но и да си го спомни, сякаш там бе преминало неговото собствено детство. Знаеше, че краят му наближава, затова настояваше да му опиша всяка подробност — през деня искаше да усвои всичко както трябва, за да може да изтрие разликата между моите и своите спомени по време на безсънните нощи и изнурителните мъки, когато обезболяващите средства не бяха в състояние да му помогнат. Тогава разбрах, осъзнах наистина дълбоко, колко ни е провървяло — на Томи, на Рут, на мен и на останалите от Хейлшам.