Читать «Никога не ме оставяй» онлайн - страница 6

Всички заговориха един през друг за това, как Томи дори не се опитва да се прояви като творец и как не бе показал нищо на Пролетното изложение. Мисля, че в този момент всички тайно желаехме от централната сграда да се появи някой настойник и да прибере Томи. И макар да не вземахме пряко участие в поредния заговор срещу него, все пак наблюдавахме случващото се с известно злорадство и сега ни беше малко съвестно. Ала настойникът така и не се появи и ние продължихме да си обясняваме една на друга защо Томи сам си е виновен. А когато Рут погледна часовника си и макар да имаше още време, заяви, че трябва да се върнем в главния корпус, никой не се възпротиви.

Когато излязохме от павилиона, Томи още буйстваше. Централната сграда се намираше вляво, а Томи беше точно пред нас, така че нямаше нужда да се приближаваме до него. При това той гледаше някъде встрани и по всичко личеше, че не забелязва нищо наоколо си. Въпреки това аз се отделих от групата, която вървеше покрай игрището, и отидох при него. Знаех, че постъпката ми ще ги учуди, ала това не ме смути, макар че Рут ме викаше да се върна при тях.

Очевидно Томи не бе свикнал някой да му обръща внимание в такива минути. Когато се приближих, той се вторачи в мен, остана така известно време, после продължи да буйства. Сякаш наистина репетираше пиеса на Шекспир, а аз се появих на сцената в средата на монолога. Дори когато казах: „Томи, виж на какво е заприличала хубавата ти тениска. Цялата си я оплескал“, той сякаш не ме чу.

Ето защо протегнах ръка и го докоснах по лакътя. Той направи нещо и момичетата помислиха, че е нарочно, но аз си знам, че не беше. Не беше спрял да размахва ръце и откъде да знае, че ще го докосна? Както и да е, замахна, за да го пусна, и ме удари по бузата. Никак не ме заболя, но извиках, а повечето от момичетата също нададоха вик.

Тогава Томи сякаш осъзна какво става — видя мен, видя и другите момичета, погледна се отстрани, разбра каква картинка представлява по средата на игрището, размахващ ръце на всички страни, и ме погледна доста глуповато.

— Томи — казах строго аз. — Цялата ти фланелка е в кал.

— И какво от това? — измърмори той, но в същото време погледна надолу, видя калните петна по себе си и едва не зарева с глас. После на лицето му се появи удивление от факта, че на мен ми е известно колко много държи на тениската си.

— Няма страшно — прекъснах мълчанието му аз, което застрашаваше да стане доста мъчително за него. — Ще се изпере. Ако ти не можеш, дай я на госпожица Джоуди.

Ала той продължаваше да изучава фланелката си, после сърдито отвърна:

— Теб какво те интересува?

Стори ми се, че тутакси съжали за думите си и ме погледна покорно, сконфузено — човек можеше да си помисли, че очаква да му кажа нещо успокоително. Ала на мен ми бе омръзнало да го успокоявам, още повече че ни гледаха не само момичетата, а кой знае още колко любопитни очи от прозорците на централната сграда. Така че свих рамене, обърнах се и се отправих към приятелките си.