Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 290

Така беше по-добре — поне не се опитваше да й виси на главата като чудовищен водоливник.

— Майк — изрече тя, — много съжалявам за станалото!

Майк вдигна изненадано глава. Отдалече личеше, че все още й е ядосан.

— Никога не трябва да се извиняваш на враговете си, Нико! — махна с ръка той. — Ако ти не го знаеш, то тогава кой друг?!

— Ние врагове ли сме, Майк? Не смятам, че се налага да стигаме чак дотам!

— Защо? Защото вече не съм заплаха за теб ли? Е, в такъв случай, може би наистина не сме.

Тя се усмихна тъжно, стиснала устни. Да, Майк никога няма да се промени, никога няма да надрасне егото си. Бе сторила предостатъчно. Най-добре е да си тръгва.

— Надявам се, че си добре, Майк — каза и тръгна да се обръща, но в този момент той се изправи.

— Е, може би всъщност трябва да ти благодаря за едно нещо — изрече внезапно той. — Двамата с Наталия ще се женим — добави, като посочи към младата жена, която се усмихна сконфузено на Нико, като че ли се чудеше на чия страна да застане. — Сигурно познаваш Наталия! — отбеляза с обвинителен тон той. — Работи за теб. Вече.

— Разбира се, че я познавам! — кимна Нико. — Поздравления!

— Казвал съм й хиляди пъти, че ако иска да се издигне, трябва да действа точно като теб — продължи Майк, докато вземаше палтото си.

Тези думи очевидно бяха предназначени да прозвучат като обида, но Нико реши да не ги възприема така.

— Много мило! — изрече тя, сякаш се бе почувствала поласкана.

— Във всеки случай — продължаваше Майк, докато пъхаше ръце в ръкавите на палтото си, — наистина трябва да ти благодаря! Ти ми отвори очите за важните неща в живота! Нали именно вие, жените, обичате да казвате — важното са връзките, а не кариерата?! Това с кариерата е истинска глупост! Кариерите са за кретените! Когато се замисля как се излагах… какво ли не давах от себе си, за да доставя удоволствие на Виктор Матрик… — Сведе очи към Наталия и сложи собственически ръка върху рамото й. — Нали така, скъпа?

— Може би — прошепна Наталия и погледна първо него, а после Нико. — Но според мен най-добре е човек да се опита да има и двете!

„Да, момичето се опитва да не обижда нито един от шефовете си!“ — констатира веднага Нико.

— Е, добре. Още веднъж приемете моите поздравления! — каза на глас.

Загледа се след тях, докато излизаха от магазина. Горкото момиче! Да бъде принудено да се омъжва за Майк Харнес! Та той е истински грубиян! Ще трябва да се запознае по-добре с тази Наталия. Надяваше се да е добра в работата си. Ако е така, лично ще се заеме да й помогне. След като ще се жени за Майк, хлапето заслужава и нещо добро в живота си!

— Да опаковам ли тази вратовръзка, а после да ви я изпратя? — попита учтиво продавачът, който вече държеше сребриста вратовръзка, сгъната в блестяща кафява кутийка.

— Да, моля! Би било много любезно от ваша страна! — кимна Нико и усети, че денят й отново започва да се подобрява.

„Боже, колко са суетни хората!“ — помисли си Нико. Беше седем вечерта и колата й бе попаднала в плетеница от возила, опитващи се да вземат завоя от Седмо авеню към Петдесет и четвърта улица и кинотеатър „Зигфелд“, където щеше да се състои премиерата на филма на Уенди. Напрежението, излъчващо се от останалите коли, беше буквално осезаемо — стресът да завършиш работния си ден с посещение на филмова премиера, да трябва да се преобличаш в официално облекло, да си търсиш транспорт, а после идваха и тълпите пред кинотеатъра (възпирани единствено от полицейските барикади, поставени от двете страни на улицата), надяващи се да зърнат с очите си истинска филмова звезда (това ли е най-великият спомен, който хората отнасяха в гроба си — че са видели Джени Кадин на живо?!), да не говорим пък за фотографите и пиарките с вечните си папки с машинки, длъжни автоматично да различават онези, които са някой, от другите, които са никой…