Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 289

— Ами, не знам — промърмори тя. Може би зелено? Не, зеленото уж не било щастлив цвят. Жълто? Никога! Сеймор веднага ще свърже жълтото с Уолстрийт от осемдесетте.

— Какво ще кажете за розово? — попита продавачът. — Розовото е изключително актуално напоследък сред деловите мъже.

Сеймор с розова вратовръзка? О, не! Това би било прекалено!

— Никакво розово! — изрече на глас тя.

— Тогава сребро — не се предаваше продавачът. — Отива си на всичко. И буквално завършва всеки костюм. Освен това се счита за строго официален цвят.

— Добре, тогава да бъде сребро — кимна Нико.

— Заповядайте оттук, ако обичате!

Продавачът я поведе към задната част на магазина „Бергдорф“. От двете страни се виждаха пробни стендове — според Нико, по-скоро тристранни огледални ковчези. На стол до един от тези ковчези седеше жена, която Нико разпозна от службата си. Жената работеше в рекламния отдел на едно от списанията. Имаше руса коса, завързана на опашка, и беше хубавичка по онзи неформален начин, характерен обикновено за младите делови жени в края на двадесетте — когато все още се опитват да докажат кои са и къде точно е мястото им в света.

— Здравейте! — кимна учтиво Нико.

Изобщо не възнамеряваше да завързва кой знае какъв контакт с младата жена, но момичето вдигна към нея очи, излъчващи първо шок, после ужас, а накрая вина — като че ли неочаквано е била изловена да върши нещо нередно. Почти трепереща, тя извърна поглед от Нико и го насочи към мъжа, застанал пред едно от огледалата. Нико веднага позна махагоновата кожа на мъжа и разбра, че й предстои среща с Майк Харнес.

Той се преструваше на много зает в разговор с шивача, приклекнал до него, който скъсяваше панталоните му, но нямаше как да не я е забелязал в огледалата. Господи, Майк! Често се сещаше за него и дори се питаше как ли живее. По едно време дори чу, че бил заминал за Англия. Да мине ли покрай него, преструвайки се, че не го е забелязала — нещо, което самият той полагаше огромни усилия да постигне, та да спести неудобството и на двамата? Но посвети прекалено дълго време на колебание — време, през което той вдигна очи, втренчи се в огледалото пред себе си и я видя отзад. Очевидно и той бе любопитен какво ли се кани да направи и вече бе измислил какво да каже — но сигурно го бе измислил отдавна, знаейки, че рано или късно двамата ще се засекат някъде.

— Здравей, Майк! — каза тя. Не протегна ръката си — знаеше, че той няма да я поеме.

— Виж ти, виж ти! — възкликна той и я погледна от висотата на стенда. — Нико О’Нийли!

— Радвам се да те видя, Майк! — побърза да изрече тя, кимна и се обърна.

Това бе най-правилният подход, точно така. Да покаже, че го е видяла, без да навлиза в никакви подробности. Но докато разглеждаше сребристите вратовръзки, усети, че присъствието на двамата и всичко, случило се между тях, изпълва магазина като два градоносни облака. Не бе в състояние да се концентрира. „Не мога вече! Ще му се извиня!“ — реши накрая.

Обърна се. Майк беше седнал и завързваше обувките си, като че ли изпълнен с нетърпение да се махне по-скоро от магазина.