Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 273

Огледа стаята. Върху бюрото забеляза чифт огромни черни слънчеви очила. И те не бяха нейните. Сложи ги, обърна се към прозореца и погледна слънцето, а после излезе. „Добре де, каквото ще да се е случило снощи, поне днес денят е прекрасен!“ — помисли си тя. Беше неделя и тя нямаше никакви планове. Може пък просто да поседи край басейна. Там със сигурност ще срещне някой познат, така че накрая може и да се окаже с покана за обяд. Сложи ръце на ушите си. Тези мраморни стълби бяха прекалено шумни! Защо не вземат да ги застелят с килими?! Звукът от съприкосновението на обувките й с мрамора отекваше като изстрели от пистолет. И ето че портиерът вече я гледа намръщено. Излезе иззад бюрото си и се приближи.

— Мадам, имам нещо за вас! — каза той и й подаде часовника. Тя го погледна объркано, питайки се как е възможно ръчният й часовник да се окаже при портиера. Той се приведе и заговори тихо: — Доколкото знам, изгубили сте го снощи. На покер! Джентълменът, който го спечели, държеше да се увери, че часовникът ще ви бъде върнат!

Покер ли?!

— Благодаря — отвърна тя. Сложи си часовника и се усмихна накриво.

— Добре ли сте, мадам?

— О, да! Напълно! Не бих могла да бъда по-добре — отговори Виктори и след кратка пауза добави: — А мъжът…

— Остави го тази сутрин, преди около половин час. Каза, че се връщал на яхтата си и не бил сигурен кога ще може да ви види пак.

Това като че ли не звучеше особено ласкаво, но Виктори реши да не задълбава. Затова само повтори:

— Благодаря!

После тръгна през фоайето. Навсякъде имаше канапета с копринена тапицерия и малки мраморни масички и фотьойли. Истинско минно поле според нея! Накъдето се обърнеш, все се сблъскваш с нещо!

Излезе през вратите в другия край на фоайето. Те водеха към поредната порция мраморни стъпала, по които трябваше да се върви особено внимателно, а оттам се стигаше в градината. Виктори застана в горната им част и вдигна нагоре слънчевите си очила. Покер! За съжаление това вече се връзваше. Никога досега не е била в състояние да устои на предложение за покер. И по някакви неясни причини покерът задължително биваше придружен с огромни количества уиски. Тръгна предпазливо надолу, сграбчила перилата на стълбите, движейки се така, сякаш бе направена от стъкло и всеки момент можеше да се потроши.

Към ресторанта се стигаше по тухлена пътечка, оградена от двете страни с висок жив плет. Иззад един от храстите внезапно изскочи бебешка количка и едва не я сгази. Виктори отскочи в последната секунда и буквално се строполи върху плета.

— Много съжалявам! — изрече приятен английски женски глас, последван от: — О, божичко! Но това си ти! Не можах да те позная с тези слънчеви очила! Рано си станала, както виждам!

— Така ли? — обади се Виктори, докато се измъкваше от захвата на плета.

Жената бе едно от онези приятни английски момичета, с които се бе запознала на снощното парти. Но как й беше името? Нещо необичайно, може би Грани? Не, Грейни! Струваше й се, че бе прекарала часове наред с тези английски момичета. Те бяха доста забавни, но и с изключително лоши обноски. Съпрузите им бяха бизнес съдружници на Пиер и затова жените прекарваха цялото си време в пазаруване, ходене по купони и обикаляне на света с частни самолети. Най-важното им занимание обаче беше, по техните собствени думи, „да бъдат непослушни“. Доколкото успя да схване, те като че ли се бяха представили като непослушни във всяка точка на света.