Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 234

— Морийн (това бе секретарката му) казва, че чантите са имитация, но според мен никой не би усетил разликата, а? Ти как мислиш? — добави той сега.

Нико се поколеба. Това бе или искрен въпрос, или някакъв особен вид тест. Виктор обичаше да се прави на неориентиран, благ старец, но ако действително беше неориентиран и благ, надали щеше да встъпи в осемдесетата си година като президент и главен изпълнителен директор на „Сплач-Върнър“. Първата реакция на всеки от подчинените му беше да заиграе по свирката му, да се съгласи с понякога абсурдните му твърдения, както и да се престори на изключително заинтересуван от любимите му теми — най-предпочитаната, от които беше „обикновеният човек“. Което си беше чиста ирония, като се има предвид фактът, че Виктор притежаваше два частни самолета и няколко къщи, включително имение за тридесет милиона долара в Гринич, щата Кънектикът. Години наред Виктор се бе вманиачил по шоуто на Джери Спрингър, докато не го закриха. Сега бе обладан от доктор Фил и всички възможни реалити шоу, които показваха по телевизията. За преките му подчинени не беше необичайно да се явят при него на заседание, през което така и да не успеят да стигнат до главния въпрос, защото Виктор в продължение на цял час разказваше за поредния епизод от шоуто „Среща с непознат — без цензура“. После излизаха от заседанието напълно убедени, че Старецът е на ръба на лудостта, но Нико никога не допускаше грешката да го подценява. Той винаги бе в течение на ставащото в корпорацията, а тези чудновати разговори използваше или да накара подчинените си да млъкнат, или да ги извади от равновесие. Точно днес Нико се бе надявала, че срещата няма да протече точно по този начин, но като се имаха предвид чантите върху бюрото му, шансовете големият шеф да измести темата бяха доста значителни.

Затова сега тя реши, че честността е най-добрият отговор. И заяви:

— Смятам, че веднага бих усетила разликата, Виктор!

— Така ли? — цъкна той и вдигна една имитация на чанта на Луи Вюитон. — А аз си мислех да ги раздам като коледни подаръци! — Нико повдигна изумено вежди и Виктор побърза да добави: — На съпругите на някои от момчетата.

— Аз не бих го направила — отговори Нико. — Те веднага ще разберат, че си ги купил на улицата. И после всички ще започнат да говорят. Ще ти пуснат приказка, че си много стиснат. — Тук вече затвори устата си, като си каза: „Може и да ме уволнят за тези думи, но надали!“

— Хо, хо, хо! — избоботи весело Виктор. Жълтеникавата му, побеляла коса се издигаше над челото му като износена грива. И на обичайното коледно парти, което се провеждаше задължително на някое шикозно място, като например балната зала „Рокси“, и включваше близо две хиляди служители. Виктор обичаше да се облича като Дядо Коледа. — Значи не смяташ, че подаряването им е много добра идея, а? — поиска да се увери той сега.

— Не, не смятам — отговори Нико.

Виктор се приведе над бюрото си и натисна бутона на интеркома.

— Морийн — изрече близо във високоговорителя, като че ли не му имаше доверие дали работи, — Нико О’Нийли казва, че чантите са истински боклук. Имаш ли нещо против да дойдеш при мен и да ги махнеш от бюрото ми?