Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 141

А после някак си се оказа следващия ден, пак ранен следобед и Виктори стоеше на платформата на метрото при станцията на Западна Четвърта улица.

Не беше влизала в метрото от години. Но сега, след поредната почти безсънна нощ, преминала в притеснения за новата й колекция, тя бе решила да се поразходи пеша по шесто авеню и бе забелязала едно момиче в палто тип наметало, в предизвикателно зелен цвят. Момичето й се стори доста интересно, затова Виктори я последва надолу по мръсните циментови стълби, водещи към метрото, а после и сред обедната тълпа лутащи се като откачени хора. Момичето мина през бариерата и Виктори спря и се загледа след нея, чудейки се какво ли ще е да бъдеш момиче в предизвикателно зелено палто, на двадесет и пет години, напълно безгрижна, без пълната замаяност от мисълта, че, щеш не щеш, трябва да продължиш напред, за пореден път да бръкнеш дълбоко в себе си, да се изправиш отново на крака, да рискуваш…

Смешна е тази нейна професия — моден дизайнер. Две колекции годишно, без почти никакво време да си поемеш въздух между тях, непрекъснато да си длъжен да измисляш нещо „ново“, нещо „свежо“ (когато истината бе, че няма нищо ново под слънцето). И да го правиш отново и отново, година след година. Цяло чудо бе как хората от тяхната порода изобщо успяваха да оцелеят.

Направи няколко крачки напред. Хората се блъскаха в нея, оглеждаха я подозрително — жена без посока, без цел. Тук, в метрото това бе равносилно на смърт — защото тук начинът за оцеляване е винаги да изглеждаш така, сякаш си тръгнал за някъде, някъде, където е по-хубаво, отколкото това място. Мобилният телефон в ръката й се включи на вибрация. Даде си сметка, че неволно го е стиснала, като че ли той бе единствената й връзка с живота. Слава богу, имаше връзка!

„Къде си?“ — гласеше текстовото съобщение. Беше Уенди.

„В метрото.“

„Ти, в метрото?!“

„Търся вдъхновение.“

„Вдъхновение при «Майкълс»? 13 ч.? Страхотни новини!“

„Какви са?“

„Май отивам в Румъния + прибрах обратно Шейн!“ Виктори едва не изпусна телефона си от изненада. „Там ли си? Ще успееш ли?“ „Да!!!“ — отговори Виктори и изключи.

Какви са тези глупости — че Уенди си е прибрала Шейн обратно? Не можеше да допусне, че… Но пък иначе сега вече имаше нещо по-важно, за което да мисли, вместо проклетата си есенна колекция. Уенди се нуждаеше от нея, а най-хубавото е, че и Виктори можеше да се опре на нейното рамо. Застана нетърпеливо на опашката и си купи карта за метрото. После я пъхна бързо в отвора на бариерата, за да премине. Откъм релсите на метрото я лъхна влажен, застоял въздух, а веднага след това се появи поредната мотриса и разтърси перона. Виктори усети, че се изпълва с усещания, едновременно тревожни и успокояващи — преди да стане знаменитост, години наред бе пътувала с метрото, бе ходила с него навсякъде. И сега никак не й беше трудно да си спомни старите номерца, като например да се придвижиш бързо встрани от тълпата, застанала пред вратата, за да се вмъкнеш по-бързо, а после да застанеш точно по средата и да се хванеш за някой стълб. Внезапно я осени прозрението, че критиците са били напълно прави относно предишната й колекция. В метрото не могат да се носят дълги поли. За там ти трябват панталони и ботуши. И подходящото излъчване. Огледа лицата в претъпканата мотриса — безизразни и неангажиращи, непознати, притиснати прекалено близо един до друг, за да се чувстват удобно, и единственото разрешение на тази дилема е да се преструващ, че около теб няма никой, че никой друг, освен теб не съществува.