Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 140

След обеда навън се оказа студено. Валеше. Типичен ден в началото на февруари. Виктори едва сега осъзна, че е забравила да си поръча кола, а всички останали жени вече влизаха в колите си с шофьори, подредени като карети през центъра „Линкълн“. В цялата сцена имаше нещо призрачно бляскаво и вълнуващо — толкова много жени, които изкарват сами парите си и плащат сами за дрехите си (с изключение на съпругите тип „Прада“, които не плащат за абсолютно нищичко) и които си имат собствени коли с шофьори и дори заседават във Върховния съд! Сцената би трябвало да бъде вдъхновяваща, ала Виктори не „усети“ нищо. За щастие Мъфи Уилямс се материализира отнякъде и я съжали, канейки я в колата си. Виктори се вмъкна на задната седалка на луксозния мерцедес „8 000 Седан“, буквално гризейки ноктите си от притеснение за бъдещето. Едва сега си даде сметка, че лакът й се е начупил и че от четири седмици не си е правила свестен маникюр. Зачуди се дали Мъфи е забелязала мръсната й коса.

— Какво усещаш за есента? — попита Мъфи.

Въпросът бе зададен от любезност, но все пак Виктори едва не се задави от него. Все още не „усещаше“ нищо за есента, ала въпреки това изрече убедено:

— Усещам панталони!

Мъфи кимна дълбокомислено, като че ли бе очаквала точно такъв отговор, и отбеляза:

— Всички останали усещат леопардови шарки.

— За мен моментът на леопарда отдавна премина.

— Дължина на полите?

— Прекалено много поли! Категорично панталони! Защото никой не може да каже дали икономиката ни ще бъде в спад или в растеж!

— Късмет тогава! — пошепна Мъфи и древната й ръка, обсипана с десет-дванадесеткаратови скъпоценни камъни, се сключи за момент върху ръката на Виктори. Мъфи я стисна, а после слезе от мерцедеса пред бляскавата, богата сграда на „Би & Си“, като остави шофьора си да откара Виктори до нейния офис.

Където всички буквално тръпнеха в очакване тя най-сетне да обяви окончателните модели за есенната колекция. Или най-малкото да предложи някаква визия, та всеки да се заеме с работата си. По младите им лица проблясваха тръпките на притеснението и загрижеността. Виктори си даваше сметка, че те със сигурност са чули клюките, които се носеха за нея — че ще се провали, въпреки че се среща с милиардера Лин Бенет, когото, както мълвата твърдеше, тя е сграбчила от отчаяние, както и да изпроси от него пари, за да закрепи компанията си. „По-скоро ще си прережа вените, отколкото да моля някой мъж за пари!“ — мислеше си Виктори.

— Какво стана с балета? — обади се някой в студиото.

— Имате предвид балетни полички ли? Нали всички пуснаха балетни полички за пролетта!

Да, с изключение на нея. И точно затова сега компанията й беше на ръба. Но пък споменаването на балета й напомни за обяда, а обядът й напомни за един мелодраматичен филм на име „В центъра на сцената“, където учителката казва на ученичката, че е най-добре да се върне зад бара. Или да се върне към корените си.

Сякаш зомбирана, Виктори се запъти към шивачната и се втренчи за кой ли път в платовете. Вдигна топ оригинален плат в оранжево и кафяво, покрит с миниатюрни пайети, и седна пред една от шевните машини. Започна да шие от него чифт панталони ей така, заради самото действие, пък и защото това беше единственото, което можеше да прави добре. Повечето от модните дизайнери изобщо не си правеха труда да седят пред машините си, да се връщат оттам, откъдето са тръгнали, където е най-безопасно, където си още никой и нямаш нищо за губене и си само една смахната тийнейджърка с много мечти…