Читать «Къщата на Звяра» онлайн - страница 2

— Хайде, идвай.

— Недей, татко, моля те.

— Не ми противоречи!

Момчето се опита да се освободи от баща си, който беше хванал здраво ръката му, но не успя. Започна да плаче.

— Престани да ревеш, заек такъв.

— Искам да си отида вкъщи.

Мъжът го разтърси здраво.

— Сега ще се изкачим по тези стълби. Колкото по-бързо отидем на тавана и потърсим твоето чудовище, толкова по-скоро ще си тръгнем оттук. Но нито миг преди това, разбра ли?

— Да! — успя да промълви момчето.

— Добре. Да тръгваме.

Заедно с баща си детето тръгна нагоре по стълбите. Дървените стъпала стенеха и скърцаха. Фенерът очертаваше малък светъл кръг върху всяко стъпало, което изкачваха. Около кръга сияеше ореол от по-смътна светлина, която осветяваше краката им и стените, както и следващите няколко стъпала.

— Татко!

— Млъкни!

Кръгът светлина се люшна нагоре по стълбите и се спря върху таванската врата, горе, над тях.

Детето искаше да подсмръкне, но се страхуваше да не вдигне шум. Остави топлата течност да се търкулне до горната му устна и след това я отклони с език. Имаше солен вкус.

— Виж — прошепна бащата. — Почти стигнахме…

Някъде над тях се чу шум, който наподобяваше душене на куче.

Пръстите на мъжа трепнаха и се впиха болезнено в ръката на детето. Таванската врата бавно се отвори и момчето отстъпи, като се опитваше да намери стъпалото зад себе си.

Светлината на фенерчето разкъса тъмнината в празното пространство отвъд вратата.

В тишината се изви гърлен смях. Момчето имаше усещането, че гласът принадлежи на съсухрен старец.

Но това, което изскочи от вратата, не беше никакъв старец. Фенерът освети уродлива глава без коса.

След като чу писъка, Дан Дженсън реши, че не може повече да чака Суини. Свали от поставката дванайсетмилиметровата автоматична пушка, отвори рязко вратата на патрулната полицейска кола и изскочи на улицата. Пресече я бързо. Уличната лампа осветяваше будката за билети. Над нея стърчеше голяма дървена табела, на която пишеше „Къщата на Звяра“ — с букви, които бяха нарисувани така, като че ли от тях се стича кръв.

Бутна въртящата се преграда на входа. Беше заключена и той я прескочи.

От къщата се чуха още писъци — изблик на болка, изтръгната от дете.

Дженсън изтича по алеята и се изкачи до входа, като взимаше по две стъпала. Натисна вратата. Беше заключена. Зареди пушката, прицели се в ключалката и дръпна спусъка. Изстрелът разтроши ключалката и проби дупка във вратата. Той я ритна, тя се люшна назад и се отвори. Влезе в преддверието.

Отгоре се носеха отчаяни викове и задъхано животинско сумтене.

От предните прозорци влизаше достатъчно светлина, която осветяваше началото на стълбите. Дженсън се хвана за перилата и се хвърли към стълбите. Тъмнината го погълна. С ръка върху парапета, по който се ориентираше, той започна да се изкачва. Когато стигна най-горното стъпало, спря и се ослуша. Някъде отляво се чуваше ръмжене и сумтене.