Читать «Петият етаж» онлайн - страница 78

Кимнах само защото ми беше дяволски интересно.

— Днес хората искат да живеят вечно — каза кметът. — И го очакват. Но въпросът е кой ще плати за всичко това.

— Правителството?

— Точно така — изсумтя Уилсън. — Проклетото правителство. Аз съм демократ. Не ме разбирай погрешно. Но хайде, кажи ми как един град ще плати за всичко това? Хората могат да живеят осемдесет, деветдесет години. Но това е неестествено. Искаш ли нещо за пиене?

Отказах. Кметът си наля още едно.

— Както и да е. Аз още живея в квартала с бунгалата, където израснах. Разбира се, сега къщата ми е по-голяма от останалите. Но кварталът е същият. Същата кръчма в края на улицата.

— Според мен това е вашата властова база, сър.

— От която не бива да се откъсвам, нали?

— Не виждам защо трябва да го правите.

— Знаеш ли откъде идвам тази вечер? — смени темата Уилсън.

— От някое събрание за набиране на средства?

— Името на момчето е Джефри Доуби. Множествена склероза. Мускули, превърнати в желе. Гаден живот.

Кимнах, а кметът отпи още една глътка.

— Запознах се с него преди 14–15 години, абсолютно случайно — продължи Уилсън. — По време на някаква кампания. Нали знаеш: стискаш ръце, поздравяваш много хора. Майката на Джефри беше най-отпред, с детето на ръце. Нямаха пари за инвалидна количка. На краката му имаше големи железни скоби.

— Детски паралич — кимнах аз.

— И аз така си помислих, като видях железата. Откъде хлапето се бе снабдило с тях? И защо го бяха довели на моя митинг, опряло патериците си в стената? Казах ли ти, че Джефри е чернокож?

— Не.

— Накарах един от сътрудниците ми да проучи каква е работата. Оказа се, че майка му има седем деца, от различни бащи.

— А бащата на Джефри отдавна се е запилял някъде.

— Както и всички останали — кимна Уилсън. — Но както и да е. Накратко казано, аз поех нещата в свои ръце. Джефри беше приет в клиника за рехабилитация, където му свалиха скобите, снабдиха го с инвалидна количка и му осигуриха адекватна медицинска помощ.

— След като сте говорили с тях.

— Моля?

— Осигурили са му адекватна помощ, след като вие сте разговаряли с тях, сър.

Кметът само примигна.

— Тази вечер произнесох реч на церемония, организирана от Университетската учебна програма за държавните училища. Наградени бяха абитуриентите отличници. На първо място сред тях беше Джефри, който говори непосредствено преди мен. Знаеш ли кое беше най-хубавото нещо в речта му?

Поклатих глава.

— Излезе на сцената и се насочи към микрофоните. Сам, разбираш ли? Аз му помогнах, но съвсем малко. Не повече от майка му или лекарите. Но това ме накара да се почувствам добре. Едно от хубавите неща в моята работа.

Кметът се облегна и отново погледна навън. Никой не беше чувал за Джефри Доуби. Нито журналистите, нито обществеността. Защото Уилсън не го беше направил заради политиката или медиите. Беше го направил, за да помогне. На момчето, на хората около него.

— Много трогателно, сър.

— Така ли мислиш? — погледна ме кметът и вирна брадичка. — Понатиснах тук-там, отправих няколко заплахи, попрестъпих правилата. Може би съм изритал някой ветеран от клиниката, за да намеря място за момчето.