Читать «Петият етаж» онлайн - страница 72

— Но напоследък…

— Да, напоследък нещата се променят. Никой не знае откъде тръгват слуховете, но те са реалност. Писмото е факт и кметът се изнервя.

— Къде тук се вписва Шийхан? — попитах.

— Чакай, ще стигнем и дотам — вдигна ръка Удс. — Знаеш ли, че първото издание е номерирано?

— Да — кимнах аз. — От едно до двайсет.

— Добре си се подготвил. Щастливото число е четири. В екземпляра под този номер се крие информация относно местонахождението на писмото.

— Номер четири значи.

— Така се говори. Информацията е закодирана някъде в текста.

— Вярваш ли във всичко това?

— Шефовете ми вярват — отново въздъхна Удс. — Това е важното.

— Продължаваш да говориш за слухове, Джони. Но аз не вярвам, че става въпрос за слухове. Тук е замесен източник, който ги захранва с информация.

— Така ли мислиш?

— Така мисля, Джони. А в джоба ми има една снимка. На нея си ти — в момента, в който бягаш от местопрестъплението. Снимка, която потвърждава, че трябва да открия името му. По-скоро рано, отколкото късно.

— Разкарай се, Кели!

— Няма проблем, Джони. Ще го сторя в момента, в който разкрия източника ти. Някой ви е пробутал историята с писмото и книгата на Шийхан. А може би ви е предложил и да разгадае ребуса в момента, в който я докопате. Така ли е?

Не получих отговор.

— Ще те попитам нещо друго — не се отчаях аз. — Той ли те насочи към Алън Брайънт?

— Сам го открих — стрелна ме с поглед Удс. — Като преди това проследих шест от останалите копия на Шийхан.

— Номер четири беше у него, нали?

Удс кимна.

— Преди това му се обадих по телефона. Той потвърди, че копието е у него. Но когато отидох там… — Удс сви рамене и тръсна глава. — Той вече беше мъртъв, Кели. Видях трупа и си плюх на петите.

Замълчахме за известно време, всеки потънал в мислите си.

— Кметът знае ли за Брайънт? — попитах.

— Не и от мен. По принцип нещата, които не знае, са твърде малко.

— Кой друг проявява интерес към писмото?

— Кметът има много врагове, които с удоволствие биха сложили ръка върху подобно нещо.

— Но биха ли убили, за да се доберат до него?

Джони приглади реверите на сакото си и почисти кръвта с помощта на малко вода.

— Става въпрос за цивилизовани хора, Кели. За политици.

— Не отговори на въпроса ми. Биха ли убили, за да вземат писмото?

— Категорично не — отвърна Удс, стрелна ме с очи и се усмихна. — Е, може и да убият, стига да получат гаранции, че ще им се размине.

— Кой ти каза за писмото?

— Не се отказваш лесно, а?

— Не.

Подозирах, че знам отговора на този въпрос, но исках да бъда сигурен.

— Дребна риба, не заслужава внимание — сви рамене Удс.

— Кураторът в Чикагското историческо дружество, нали?

— Сега вече аз съм впечатлен — изгледа ме с уважение Удс. — Наистина е той, Лорънс Рандолф. Именно той повдигна въпроса пред кмета. Успя да го убеди, че писмото на прапрадядо му съществува реално и може да бъде използвано.

— А копието на Шийхан?

— Доколкото ми е известно, Рандолф е изразил мнението, че си струва да го издирим. Просто за да хвърлим едно око, нищо повече.