Читать «Петият етаж» онлайн - страница 30

Замълчахме. Аз се замислих за състоянието на нещата, а Тейлър прелисти книжката на Катул, после вдигна очи и се огледа. Вероятно очакваше да чуе плановете ми.

— Кой е този?

Проследих пръста й, който сочеше към двете стари издания в крайчеца на бюрото ми.

— Гръцки драматург на име Софокъл. Чувала ли си за него?

Тя поклати глава, а аз взех книгата със заглавие „Тивански цикъл“.

— Живял е през пети век преди Христа — поясних. — Имаш ли представа преди колко време е било това?

Тейлър само ме погледна и аз продължих:

— Софокъл е написал три пиеси, получили известност като „Трилогията за Едип цар“.

— За какво се разказва в тях?

— Доста сложен въпрос — промърморих, прелистих книгата и спрях на една строфа от „Едип в Колон“, която ми се стори подходяща.

κακων γάρ δυσάλωτος ούδεις

Какво беше това? — попита Тейлър.

— Старогръцки. В превод означава „За злините никой не недостижим“.

— Това ребус ли е?

— Нещо такова. Софокъл е вярвал, че всеки човек се ражда със съдбата си и не може да избяга от нея. Онези, които си въобразяват противното, са просто глупци. Като Едип.

— Едип е бил глупак?

— Той е бил цар. И си е въобразявал, че е господар на съдбата си. Бил е убеден, че може да разреши всеки проблем със силата на интелекта си.

— Но май не се е получило, а? — подхвърли момичето.

— Едип е задавал много въпроси. За съжаление невинаги е получавал верните отговори.

— Каква е поуката от пиесата?

Затворих книгата и се усмихнах.

— В трилогията за Едип има много поуки. Предполагам, че това е една от тях: не задавай въпрос, преди да си убеден, че ще разбереш отговора.

Тейлър протегна ръка и погали корицата.

— Мога ли да я взема?

— Разбира се — кимнах аз и се заех с обясненията. Показах й английския превод на всеки пасаж, обясних й как се ползват обяснителните бележки в края. Тя кимна и сложи Софокъл върху Катул.

— Благодаря. Падам си по тези неща.

— И аз. Карат те да мислиш.

— Искаш ли да чуеш какво си мисля в момента?

— Давай.

— Запитах се: Дали този мъж си има приятелка?

— Много интересно — промърморих.

— Имаш ли си?

— Какво?

— Приятелка.

— Забрави ли какво ти казах току-що за въпросите?

Момичето се усмихна. За пръв път, откакто беше седнала насреща ми, заприлича на дете. На стопроцентово дете. Това ми хареса.

— Какво искаш да знаеш? — попитах.

— Защо вече не излизаш с мама?

— Моля?!

— Тя ми каза, че едно време сте били гаджета.

— Майка ти е омъжена. За втори път.

— Това ни е известно.

— Стига, Тейлър!

Тя се засмя, тялото й се размърда на стола. Забелязах някаква татуировка от вътрешната страна на китката й. Приличаше на плод. Праскова, или нещо подобно.

— Искаш ли да чуеш какво тя каза за теб? — попита момичето.

— Ние сме стари приятели.

— Знам. Искаш ли да чуеш?

Въздъхнах, опрях лакти на бюрото и обхванах брадичката си с шепи.

— Не искам. А ти имаш ли си приятел, Тейлър?

— Сменяш темата, а?

— Точно така. Имаш ли?

Момичето сведе очи и притисна двете книги до гърдите си. Косата й бе разделена на път като на майка й.

— Не се привързвам лесно.

Дадох си сметка, че не биваше да й задавам този въпрос. С десет секунди закъснение, както обикновено.