Читать «Избраниците» онлайн - страница 5

Огледаха помещението с безизразни лица. По-малкият от двамата — едно местно момче на име Били — отстъпи крачка и затвори очи. Другият го застреля право в лицето. Докато кръвта на Били бавно изтичаше на пода, другият младеж приклекна и потопи ръце в червената локва. Изправи се и огледа спокойно салона. Дори не удостои с поглед полицейските коли, спиращи вече пред закусвалнята, твърде късно, за да повлияят на събитието, напомнило отново за съществуването на Палмърстън.

Сетне, преценил, че е готов, убиецът изскочи през счупения прозорец над телата на Кембълови и изчезна. Полицията смяташе, че е избягал покрай старата железопътна линия. Така и не беше заловен.

Никой не бе в състояние да даде ясно описание на лицето му, той се беше появил и изчезнал като призрак. Накрая цялата вина падна върху Били — едно наивно дете, изпълнявало само указанията на непознатия, когото бе смятало за свой приятел.

Оттогава минаха десет години.

Първа част

В хармония с хълма, не върху хълма…

Франк Лойд Райт, „За архитектурата на Талиесин“

1.

Погребението беше хубаво, хората бяха подходящо облечени и никой не ми додяваше с шаблонни изрази от рода на „Тъжно е, но ще трябва да се примириш.“ Службата се проведе в църквицата в покрайнините на града. Нямах представа от какво изповедание беше, но останах изненадан, че се извършва в съгласие със завещанието, оставено при Харолд Дейвидс. Не знаех родителите ми да са изповядвали никаква религия, те просто смятаха, че ако съществува, Господ вероятно кара някаква луксозна кола, най-вероятно американско производство.

Всичко бе организирано от фирмата на Дейвидс; на мен не ми оставаше друго, освен да присъствам. Прекарах по-голямата част от двата дни преди погребението на хотел. Знаех, че трябва да отида в къщата, но не можех. Убивах времето с четене на един безинтересен роман и прелистване на куп списания, които намерих в стаята, без да науча нищо интересно, освен че, за да си купиш часовник, се налага да изхарчиш безбожно много пари. Всяка сутрин излизах рано от хотела с намерението да се поразходя по главната улица, но не стигах по-далеч от паркинга. Много добре знаех какво се продава в магазините на Дайърсбърг, Монтана, а нямах намерение да купувам нито ски екипировка, нито произведения на изкуството. Вечерях в ресторанта на хотела, а за обяд си поръчвах сандвичи в стаята. Всички ястия се съпътстваха от пържени картофи, чийто външен вид говореше, че докато стигнат от нивата до моята чиния, са претърпели разнообразна индустриална обработка. На два пъти опитах да обсъдя въпроса със сервитьорката, но ужасеният й поглед ме караше да се откажа.

След като свещеникът обясни защо смъртта всъщност не е краят на всичко, дори на пръв поглед да изглежда така, опечалените се изнизаха от църквата. Аз излязох с нежелание. Бях започнал да се чувствам комфортно вътре. Навън бе студено и цареше зловеща тишина. Отвъд гробището започваха планините, в далечината се издигаха високи върхове, толкова неподвижни, че изглеждаха нарисувани върху стъкло. Двата гроба бяха един до друг. На погребението присъстваха петнайсетина души. Дейвидс беше дошъл с някакъв друг мъж, вероятно негов помощник. Мери стоеше близо до мен, със събрана в стегната прическа бяла коса, бръчките на лицето й изглеждаха по-малко дълбоки в студа. От останалите само двама ми се сториха смътно познати.