Читать «Избраниците» онлайн - страница 26

— Съжалявам — побърза да се извини той. — Сигурно прозвуча не на място. Просто ми напомнят за дъщеря ми. Тя е приблизително на твоите години.

— Тъй ли? Интересно.

— Тя е в Англия — продължи мъжът, сякаш не я беше чул. — С майка си. Горя от нетърпение да ги видя отново. Прекрасно момиче. Същинска Лейди Ди, мир на праха й.

Той отмести поглед. Сара предположи, че се е засрамил. Всъщност той се увери, че след двайсет минути наоколо няма да има никой и че е станало вече достатъчно тъмно. Умееше да преценява тези неща. Това бе едно от най-добре развитите му качества. Премести се с няколко сантиметра към момичето, което тъкмо ставаше.

— Както и да е — рече Сара. — Трябва да вървя.

Мъжът се изсмя. Стисна я за ръката и я дръпна с изненадваща сила. Тя изпищя тихо и се свлече отново на пейката, прекалено изненадана, за да се съпротивлява.

— Пусни ме! — извика, като отчаяно опитваше да запази спокойствие.

Зави й се свят. Чувстваше се, сякаш са я хванали да краде.

— Красиво момиче — измърмори той и я стисна още по-силно. — Расово.

— Моля ти се, пусни ме.

— О, я млък — сряза я той без никаква следа от английски акцент. — Продажна малка курва!

Вдигна юмрук и я удари с все сила в лицето.

Сара залитна. „О, не! — помисли си с ужас. — О, не!“

— Огледай се, Сара! — изсъска мъжът. — Виж всички тези щастливи хора наоколо. Хора, които имат късмета да не са на твое място.

Кимна към булеварда. Само на една пряка от тях улицата бе оживена. Хората се тълпяха пред магазините, оглеждаха критично менютата пред ресторантите. Около Сара и мъжа обаче нямаше никого.

— Навремето тук е имало само храсталаци, даваш ли си сметка? Пуст бряг, скали, мидени черупки. Няколко следи по пясъка. Ако помълчиш, можеш да чуеш как е било, преди цялата тази помия да се излее тук.

Сара примигна с насълзени очи. Какво ли бе намислил? Може би с някоя казана на място реплика можеше да се измъкне.

— Хората обаче не го разбират — продължи той. — Дори не се замислят. Слепци. Те доброволно са се предали на машината.

Сграбчи я за косата и обърна главата й към книжарницата. Вътре също имаше много хора. Те четяха. Стояха. Разговаряха. Защо му беше на човек да гледа навън? А дори и някой да погледнеше, щеше да види само два тъмни силуета на пейката. Какво необичайно имаше в това?

— Би трябвало да те оправя още тук, сега — изсъска заплашително мъжът. — Просто за да покажа, че може да стане. Че никого не го е грижа. Когато си заобиколен все от непознати, как можеш да разбереш, че нещо не е наред? В едно море от микроби на кого му пука за един малък вирус?

Сара осъзна, че от това положение няма да се измъкне само с една сполучлива реплика, нито сега, нито по-късно, и се приготви да запищи. Мъжът усети, че тя си поема дъх, и светкавично залепи длан на устата й. Стисна горната й устна и я дръпна с всичка сила нагоре. Сара не успя да издаде нито звук. Опита да се съпротивлява, но той я притискаше с цялата си тежест.

— Никой не ни гледа — увери я мъжът със зловещо спокойствие. — Аз умея такива неща. Мога да се движа между хората и никой да не ме забележи.