Читать «Избраниците» онлайн - страница 173

Прекосихме Юта, Невада и Калифорния, като двамата със Занд се редувахме на кормилото. Макар че спа през повечето време, аз опознах Сара. Беше много мила и ме увери, че съм съвсем различен човек; олекна ми. Вярвам, че ще се оправи и че следващия път, когато отиде сама на ресторант (вероятно не по-рано от 2045 година, ако зависи от баща й), ще си поръча не вегетарианска салата, а хамбургер — точно както й се яде.

Когато спряха пред вратата на Бекърови, Нина пусна ръката на Сара и позвъни. За момент ми заприличаха на някаква картина; сетне вратата се отвори и върху Сара се изля река от любов. Останах втренчен в предното стъкло, последните думи на момичето към мен все още звучаха в ушите ми.

Когато се обърнах отново, Нина вървеше към колата с наведена глава. Занд още разговаряше с Бекърови. Сара най-после го пусна и се притисна към родителите си. Майкъл Бекър разтърси ръката на Занд и му подаде нещо, но не видях какво.

Джон се отдръпна и щастливото семейство се прибра. Той постоя още малко пред затворената врата. Сетне слезе, качи се в колата и потегли. В момента е във Флорида, на гости на бившата си жена.

Когато видях реакцията му при вида на пуловера, ми се прииска да бях взел вместо него някоя от костите. Тогава нямах време да мисля трезво — просто реших, че може би ще иска да отнесе нещо от планината. Може би, ако бях взел кост, щеше да е по-добре, нещо, което наистина е било част от дъщеря му. Мисля обаче, че пуловерът ще им даде достатъчно утеха. Уговорихме се да се видим пак някой път. Разменихме си телефонните номера. Той явно не ми се сърди, че не успях да използвам пистолета си в „Палатите“.

Мисля, че тази среща ще почака. Преди това се надявам да се събере с Нина. Като ги видях на прага на онази къща, аз си дадох сметка за нещо, което се надявам да осъзнаят и те. Двамата са родени един за друг.

* * *

Докато скитам из страната, често се вглеждам напред. Не виждам пътя, а претичващи през съзнанието ми неясни образи. Понякога си мисля за „Избраниците“ и се чудя кое е истина и кое — не. Иска ми се да вярвам, че делата им са подтикнати от лудост. Че идеите в Човешкия манифест са само безумни брътвежи, целящи да обяснят разслоението, към което толкова се стремим. Замислям се обаче за първия роман на Даниел Дефо, „Дневник от чумавите години“, написан като равносметка за една епидемия, вилняла из цяла Европа, болест, за чието избухване можем да виним само начина си на живот — натъпкани в пренаселени градове. Освен това се сещам, че най-големите ни развлечения сега, киното и телевизията, са започнали разцвета си непосредствено след двете световни войни. Започвам да се чудя дали склонността ни да вярваме в измислици и да живеем във въображаеми светове не е възникнала от самото създаване на градовете, дали не е това обяснението за възникване на религиозните институции. Колкото по-пренаселена е средата ни за обитание, толкова по-зависими ставаме един от друг и толкова по-важни стават фантазиите ни — сякаш се надяваме с общи усилия да си върнем нещо загубено, да създадем едно човечество, което е просто… човечно. Сега Интернет е опасал с въжетата си земното кълбо и се стреми да ни сближи още повече. Питам се съвпадение ли е, че това става точно когато разгадахме генетичния си код и започваме да си играем с него. Колкото повече се сближаваме, толкова по-важно ни се струва да разберем какви сме всъщност. Наистина се надявам, че знаем какво правим с гените си и че когато започнем да махаме някои части от тях, защото ги смятаме за несъвършенства, за недостатъци, ще оставим онова, което ни прави човеци. Надявам се, че ще взимаме решенията си в името на бъдещето, не на миналото. И се надявам сега, когато осъзнах, че в живота ми липсва нещо, да продължа да го търся, макар само да подозирам, че съществува. В противен случай ще се превърнем в сенки, в плашила, забучени сред пусти ниви, където дори гаргите не искат да кацнат; сковани от зимата, в очакване на едно безкрайно лято. Като се има предвид колко сме далеч от някогашната си естествена среда, цяло чудо е, че се справяме толкова добре. Ние мечтаем, за да запазим разума си и да продължаваме да живеем. Както казваше баща ми, не е важно да спечелиш, а да вярваш, че има какво да спечелиш.