Читать «Избраниците» онлайн - страница 165

Уорд залитна, повече изненадан, отколкото обиден, и се почуди дали не пропуска нещо. Занд като че не го виждаше, като че не го познаваше.

Уорд се подхлъзна и с мъка запази равновесие. Затича се след полицая.

Занд се качи на терасата. За разлика от другите къщи, при тази вратата бе в центъра на средното ниво. Стълбите излизаха точно по средата на терасата, сякаш се вливаха в широка фуния. Лицето на Занд бе напрегнато.

В края на стълбите лежеше нещо.

Уорд притича зад него.

Този път не опита да го спре, просто го последва. Беше само на една крачка зад него, когато Занд изкачи последното стъпало.

Горе бе оставен детски пуловер, прогизнал от дъжда, но грижливо сгънат и с избродирано отпред име. Пуловерът беше оранжев. Името бе Карън Занд.

35.

Нещо подсказа на Нина да мълчи. Да не издава никакъв звук. Вратата се отвори тихо. Болките в гърдите й бяха неописуеми, разпространяваха се и надолу, през цялото й тяло, разкъсваха корема й, преминаваха към дясната й ръка, в която стискаше пистолета.

Вратата се затвори. Чу се шум от стъпки, но никой не произнесе името й и тя разбра, че Боби е мъртъв. Не можеше да види другия край на помещението, без да се надигне и да извърти глава — движение, което едновременно щеше да й причини непоносима болка и да издаде присъствието й. Тя опита да потъне още по-дълбоко в голямото меко кресло. Стъпките продължиха, чуваше се и друг звук. Сякаш нещо се търкаляше. Сетне нещо бе оставено на пода и настъпи тишина.

— Знам, че си тук — каза някой.

Коремът на Нина се сви; едва се сдържа да не отговори. Замалко да отвърне: „Да, тук съм“, както бе правила като дете. Стисна пистолета с все сила.

— Нямаше да оставят Боби тук, ако не се налагаше да се грижи за някого — продължи гласът.

Стъпки. Предпазливи. Той не знаеше къде е тя. Скоро обаче щеше да я намери и да изпълни задачата си. Той винаги изпълняваше каквото му кажеха. Макар че външно изглеждаше силен, способен, решителен, той винаги се подчиняваше на някого. Беше въвлечен в тази игра от толкова време, че вече почти нищо нямаше значение за него. Бащата на Хопкинс му бе причинил това. Беше отнел спокойния му, разумен живот и го бе превърнал в някакъв хаос.

— Може би вече си мъртва, но не ми се вярва. Във всеки случай трябва да проверя.

Нина опита да се смъкне по-ниско, но болката бе твърде силна. А и всяко по-рязко движение щеше да я издаде.

— Боби е мъртъв — продължи мъжът; гласът му бе старчески, но уверен. — Скоро и другите ще го последват. Можем да те оставим жива, но трябва да довършим работата докрай и това е моя задача.

Мъжът отново тръгна, но този път тътреше бавно крака по пода, за да не разбере тя накъде се движи. Нина бе толкова уплашена, че по бузите й потекоха сълзи — неволна реакция отпреди много, много години.

Тя се подпря на лявата си ръка. Дръпна съвсем бавно краката си назад. Дясната й ръка трепереше.

— Нощта е подходяща да умреш — рече мъжът малко по-близо до нея. — Това не е краят. Това е ново начало. Всеки чист нов свят започва с взрив. — И се изсмя.

Тътренето престана.