Читать «Избраниците» онлайн - страница 147

— Разкажи ми какво стана, Уорд. Не мога да ти обещая голяма помощ. Моята специалност са сделките, не престрелките.

Той прокара пръсти през косата си и ме погледна. В този момент нещо ми прищрака.

Обърнах се, взрях се в пианото, сетне в Дейвидс.

— Какво гледаш, Уорд?

Отворих уста, но не успях да продумам. Отново я затворих.

— Какво има? Какво сте направили?

Изборът му на думи, макар и напълно случаен, ме убеди окончателно.

Накрая успях да проговоря:

— Откога се познаваш с родителите ми?

— От 1995-а — отвърна той, без да се замисля. — Годината, когато дойдоха тук.

— А преди това?

— Не. Как бих могъл?

— Може да сте се срещнали някъде. Някак си. Пътищата на хората често се пресичат.

Той отново сведе поглед към пода.

— Странни работи приказваш, Уорд.

— От колко време живееш в Дайърсбърг?

— Откакто съм роден, както предполагам, че знаеш.

— И името Мързеливия Ед не ти говори нищо, така ли?

— Не — отвърна той, без да вдига поглед, но в гласа му не личеше никакво колебание, никаква несигурност. — Странно име, ако питаш мен.

Боби ме загледа изпитателно.

— Тъжна история — рекох. — Никога не съм знаел фамилното му име. Беше ми известен просто като Мързеливия. Не е много подходящо за надгробна плоча, но сега, след като е мъртъв, може би няма значение.

— Съжалявам за приятеля ти, Уорд, но наистина не разбирам накъде биеш.

Взех една снимка от пианото. Не беше групов портрет. Такива имаше само два, черно-бели, избледнели спомени за отдавна починали хора, застанали вдървено пред недобре позната по времето им машина. Тази, която взех, бе обикновен цветен портрет отпреди много време, с онези неестествено ярки червени и сини цветове, изпъкващи над всички останали. Млад мъж сред гората.

— Пусни за содомията — казах, без да вдигам очи от образа на Харолд отпреди толкова много години. — Хайде бе, Дон, Дони-Дон, пусни я бе, Дон.

— Стига, Уорд!

Този път гласът му леко трепереше.

Боби взе снимката от ръката ми.

— Тази сигурно е правена няколко години по-рано — отбелязах. — Харолд изглежда по-млад и по-слаб, отколкото на записа. И още не си е пуснал коса.

Обърнах се към Дейвидс:

— Трябва да си бил, колко… с пет-шест години по-млад от тях и Ед, приблизително на възрастта на Мери. А сега си единственият оцелял. Затова не искаше да отвориш, когато позвънихме, и не вдигаше телефона.

Дейвидс ме гледаше втренчено. Изглеждаше на сто години и много уплашен.

— О, мамка му! — изруга отчаяно.

Искаше ми се да го сграбча, да го разтърся, докато го накарам да проговори, докато разбера какво става, докато получа някакво обяснение за тайните, в които бе забулен животът ми. Ала както тялото му бе загубило петдесетина килограма през последните трийсет години, така лицето му беше загубило всичко, което бях виждал в него, целия си авторитет. Изглеждаше смачкан, слаб, по-уплашен дори от мен самия. Затова казах просто:

— Разказвай.

Историята се оказа кратка.

Някога, преди много години, имало петима приятели.

32.

Харолд, Мери и Ед били родени в Хънтърс Рок и израснали заедно. Животът им бил малко скучен, но има и по-лошо. След запознанството с двамата новодошли в градчето петимата станали неразделни.