Читать «Само напред» онлайн - страница 66

— Това е Зенда Рен — представих я на Окланд. — Тя също е от Центъра.

— Много ми е приятно — приближи се той да се здрависа. Наложи се тя да пусне пръста ми. Рано или късно щеше да се случи. Беше време да се раздвижим, да подредим нещата, да продължим. Както винаги. — Кой Департамент?

— Да Направим Нещата Особено Бързо — отговори Зенда. — Помощник-шеф на Да Ускорим Реално Работата.

— Реално? — впечатли се Окланд. Беше готино от негова страна. Зенда беше на високо ниво, но Окланд бе с двайсет степени над нея в централния департамент на Центъра. — Фел Окланд.

— Знам. За съжаление аз изпратих Старк след вас.

— О — отвърна той и тук разговорът замря за известно време.

* * *

Стана следобед. Ние все още стояхме на пода във всекидневната. Междувременно аз и Окланд бяхме взели по няколко ужасно дълги и възстановяващи душа. Проверих си пощата. Не открих нищо друго освен изрезка от вестник, изпратена от Джи, в която се съобщаваше, че той и Снед контролират още по-голяма част от Червения Квартал. Хапнахме. Всъщност, бяхме направили всичко, което можехме, за да избегнем подновяване на предишния разговор.

— Ами — подхванах с нежелание, но знаех, че аз трябва да го направя. — Предполагам и двамата се чудите защо исках да се срещнете точно тук. — Слаба работа, знам, но нямам текстописец да ми помага. Сам се справям.

И двамата се усмихнаха напрегнато, но нищо не казаха. Подготвях се да задам няколко директни въпроса. Тогава Зенда проговори.

— Тук съм поради две причини — млъкна. След един дълъг миг продължи: — Първо, защото се страхувах, че може да не се върнеш. Когато получих съобщението ти, ами, изплаших се. Поисках да дойда тук.

Кимнах.

— Но има и друга причина. Исках да говоря с теб, Старк, а знаех, че не мога да го направя в Центъра.

— За какво?

— Всъщност не знам точно. Това, което ми е известно е, че в Центъра става нещо, нещо странно.

— Както когато бях последния път?

— Да, но по-лошо. Когато ме попита какво става, не знаех какво да ти кажа. Няма нещо определено, което да посоча. Само някакво чувство за нестабилност. Трудно е да се опише. В Центъра заетостта си има ритъм. А ето, че става неспокойно, липсва синхронът. Променят се, отменят се срещи в последната минута. Хората са недостъпни и… — тя млъкна.

— И какво?

— Намерих това на бюрото си — тя бръкна в джоба си и извади метална кутийка. Отвори я и ми подаде нещо сиво с размерите на грахово зърно. — Знаеш ли какво е това?

— Да — кимнах аз. — Знам. А ти?

— Известно ми е само, че не съм го поставяла там. Но мисля, че мога да се сетя. Затова и го донесох в кутията.

— Права си. Това е шпионаж — казах аз. Окланд беше онемял, сочеше нервно към кутийката. — Всичко е наред — уверих го. — Не знаеш колко добре е изолиран този апартамент. Могат да влязат в кухнята и да не ни хванат.

— Често ли се случват такива неща? — изненада се той.

— Не. Това ми е работата, спомни си. Зенда, не знаеш ли защо може да искат да шпионират офиса ти?