Читать «Само напред» онлайн - страница 61

И тогава — чудо! — съзрях точица в небето да пълзи към нас над Житния Квартал. А кавалерията щеше да пристигне всеки момент. Секунда по-късно чух викове зад нас.

— Копелета — забелязах ги аз и дръпнах Окланд. — Да побързаме. Открили са по кой улей сме минали.

Хелипортерът вече се виждаше в далечината, придобиваше форма, бръмченето се усилваше. За миг се обнадеждих. Но се обърнах и видях една глава да се подава от дупката.

— Виждам ги — изкрещя мъжът и излезе отгоре. Бе облечен в тъмносиньо. От Снед знаех, че така се обличат силите за сигурност. Сърцето ми се сви.

— Сега трябва да се сбъркаме от бягане — казах на Окланд.

— Правилно — въздъхна той и наистина ускори ход. Трябва да са му се отразили добре всичките онези часове работа по плувки. Поне не се влачеше. Бягах и от време на време извръщах глава назад. Имахме преднина от около сто ярда. Трябва да си дяволски добър стрелец, за да улучиш някого от подобно разстояние, при това бягайки.

Лошата новина беше, че хелипортерът все още бе половин миля далеч, а петима в синьо ни гонеха по покрива и бяха по-бързи от нас. Значи бомбата ми не бе свършила работа. Това беше ужасно. Бях поставил Летаргична бомба, която при задействане значително би увеличила шансовете ни.

След малко забелязах двете безстрашни ченгета да пълзят по покрива. Все пак бомбата се бе задействала. Тези двамата можеха да се вкочанят. Защо тогава не сваляха униформите си? Може би са минали първи през кладенеца и бяха поели заразата. Освен това, те все още бяха болни от грип. Радвах се, че не съм на тяхно място. Сигурно се чувстваха ужасно. От друга страна, те бяха в по-изгодна позиция. Полицията си избираше място. Малко по-късно прелетяха и първите куршуми — на пет ярда от нас.

— О-о, — въздъхна Окланд. — Нещата се влошават.

— Трудно ти е да го повярваш, нали?

Хелипортерът бръмчеше. Шелби сигурно бе разбрала ситуацията. Приземяваше се — бе само на около сто ярда от нас, но мъжете в синьо ни приближаваха. Друг куршум профуча покрай ушите ни. Водачът на полицаите бе стрелял. Изведнъж този зад него спря, отпусна ръце и се намръщи:

— Знаете ли — промърмори той, — не ме занимавайте повече с това.

Отклони се от отряда и се заоглеждаше за място, където да полегне. Миг по-късно се обади и друг от задната редица:

— Мен също ме оставете. Забравете — и се присъедини към другия. Бомбата бе свършила работа, но тия бяха добре подготвени професионалисти. Веществото действаше слабо и се проявяваше бавно. Хелипортерът все още бе далеч. Шелби се опитваше да кацне точно до нас. Един куршум почти ме одраска. Разбрах, че бе дошъл моментът да спрем с бягането.

— Ти продължи — извиках на Окланд. — Ще те настигна.

Той се замисли за миг, после хукна. Извадих пистолета си и го настроих на максимум интензивност. Още един полицай спря, протегна се и седна на земята. Прицелих се и стрелях, като не преставах да се изтеглям.

Трудно е да стреляш точно и да бягаш заднешком в същото време. Първият ми изстрел излетя някъде в пространството, но вторият бе по-точен. Мъжът отпред забави крачка да се прицели по-добре. Хелипортерът ревеше. Погледнах нагоре към него — кръжеше близо до покрива. Окланд почти го беше достигнал.