Читать «Само напред» онлайн - страница 165

Спомням си тъмните нощи, които прекарахме с него. Търсехме нещо вътре в себе си. Говорехме си понякога, споменавахме за рокгрупата, която и двамата знаехме, никога нямаше да се получи. Китарите, които преди смятахме, че ще станат символ на успеха ни, се оказаха отражение на провала. Осъзнахме какво точно ще се случи. След двайсет години щяхме да почистим таваните си и да намерим китарите, прашни и забравени.

Изглежда ние никога не споделихме мислите си, но знаехме, че приятелството ни преживява горчив завой. Бяхме предали общите си мечти. Един за друг бяхме живото доказателство за това как животът не върви по начина, по който искаме. Светът позволява на детето някои неща — полетите на въображението, усещането за незаменимост, но рано или късно привилегиите намаляват. Всичко, което ни остава, е поразяващата горчивина на осъзнаването, че сме като всички други.

Ние отричахме всичко около нас. Нуждаехме се от филм, в който да блестим като звезди. Необходимостта се увеличаваше с годините на разбирателство, със завоите в приятелството, което се разпадаше под тежестта на разочарованието. И накрая, мисля, че тази необходимост ни помогна да постигнем онова, което не успявахме дотогава.

Онова и нещо друго.

Бях във ваканция, когато направих експеримента. Или точно след това. Един познат от колежа се женеше в Ню Йорк. Прескочих Атлантическия, за да му пожелая попътен вятър в брачното блаженство.

Хубаво си прекарах — отпуснах се, нещо, което не можех да направя в Англия. Вкъщи се чувствах оплетен в паяжина от факти и обстоятелства, в капана на общоприетите неща, изсмукан от еднообразни мисли. Безкрайно кърпех и раздирах една и съща любов — отново и отново. На сватбата избягах за малко от всичко това и все още се радвам, че го направих. Това бе последното ми истинско време.

По време на пътуването, докато чаках тоалетната в самолета да се освободи, надзърнах да видя океана. Стори ми се, че гледам безкрайна кална равнина, набраздена с височини и падини. Отнесох се. Зачудих се какво ли ще стане, ако някой се спусне надолу с въже. Дали просто ще падне във водата или ще стъпи на тази равнина — земя от някой друг свят?

Трябваше да звънна на Рейф, докато бях там. Споменах му и той се заинтересува. Знаех, че така ще стане. Казах му кога е обратния ми полет. Той се пошегува, че ще отиде на брега да види какво ще се случи. Да провери дали умът ми може да повлияе на света. Не мислех, че ще го направи.

На сватбата срещнах една жена, която изпъкваше, която забелязах. През цялото време, докато се люшкахме с Рейчъл напред-назад, това не се беше случвало. Бях спал с призраци и фантоми — момичета, които преминаваха през мен, без да оставят следа, макар че винаги бе моя, а не тяхна. Някои бях срещнал на пиянски събирания — подобни травматични сексуални събития те карат да се чудиш защо не си си направил емоционална застраховка. Останалите случки бяха просто стечение на обстоятелствата, които се нуждаеха от участници. Аз участвах с вихрещата се част на душата си, която не знаеше какво иска и оставяше всичко да се изплъзне между пръстите, защото не се познаваше достатъчно добре, за да знае какво трябва да улови.