Читать «Само напред» онлайн - страница 143

— Абсолютно си права. — Петдесет различни възможности преминаха през ума ми как аз и безчувствения Окланд да се качим на едно място. Открих един, който не приличаше съвсем на самоубийство и се заех да го изпълня. Трябваше да вися на оста в средата с една ръка и един крак до Шелби, а с другата ръка да крепя Окланд до мен. Бях се изморил дори преди да заема позата, но това бе единственият начин.

В мига, в който се настаних, вратата към покрива се отвори и трима от АИЦ изскочиха вкупом. По екипа на единия се виждаше се кръв. Веднага след тях се показа и друг. Всички крещяха едновременно, а двама приклекнаха да се прицелят по-добре. Третият изглежда се опитваше да ги спре поради някаква причина, но все едно говореше на вятъра.

— Ау — Шелби сбърчи изящното си носле. — Изглеждат някак агресивни. Мисля, че трябва да побързаме. — Тя удари лоста и още веднъж попаднахме под благодарствения обстрел на куршумите. Летяхме нагоре, а те минаваха под нас. Ако ви потрябва изключително компетентен водач при бягство, който при това поддържа най-близки отношения с хайлайфа на Брандфийлд и околността, без да се замисляте потърсете Шелби.

При ускорението Окланд застрашително се наклони. И този път трябваше да го стискам здраво, за да не падне. Когато Шелби издигна хелипортера петдесет фута над покрива, аз обърнах Окланд с крак и ръка. Хелипортерът се олюля напред. Продължихме през градушка от куршуми, градушка наистина, необикновена. Бръмчахме забързано нагоре. Шелби ни водеше по въздуха с леки и точни движения на пръстите си с дълъг маникюр. Всъщност, не само избягваше снарядите, но и внимаваше за стабилното ни положение. Окланд измърмори нещо. Концентрирах силите си да го задържа. Главата ми отбягваше свистенето на вятъра и летящите куршуми.

Хелипортерът набра скорост и след няколко дълги секунди бяхме вън от обсега на изстрелите. Цепехме студения въздух, а аз погледнах назад да видя дали все още стрелят по нас. Стреляха. Виждах проблясъците в тъмнината.

— Накъде? — попита Шелби.

— Към Звук — въздъхнах аз. — И по-високо. Колко заряд имаш?

— Предостатъчно — усмихна се тя. — Нещо ме караше да си мисля, че много скоро пак ще ме потърсиш. Батериите са заредени докрай.

— Шелби, аз… — погледнах я, исках да й благодаря. Исках да й кажа колко е хубаво да си имаш някого, който да е винаги на нужното място, който да ти е приятел. Който да ме харесва. Не са много тези хора, знаете. Поне не са достатъчно. Не можех да проговоря, а добротата на лицето й бе повече, отколкото можех да понеса. Шелби погледна бързо напред, после протегна ръка и ме прегърна. Аз заплаках.

* * *

Баща ми имаше книжарница. Не в началото: когато бях много малък, той просто работеше в една. После някак му потръгна, събра малко пари и си отвори своя. По това време бях някъде на шест. Много ясно си спомням първия път като влязох в новия му магазин. Най-добрият ми спомен, споменът, който се откроява сред всички други.

Баща ми твърдо вярваше, че си има време за всяко нещо. Когато взимаше от фотографа току-що проявените празнични снимки, той не им хвърляше просто поглед на улицата и не пренебрегваше първия миг. Изчакваше, докато се прибере вкъщи, правеше си чаша чай и се настаняваше удобно на стола. Чак тогава разтваряше албума и ги разглеждаше, една по една, и им се наслаждаваше.