Читать «Само напред» онлайн - страница 132

Но от друга страна съществуваше възможността да не съм твърде далеч от Окланд и да трябва да се погрижа за него. Изведнъж ми стана студено.

— Това вашият остров ли е, сър?

Обърнах се и видях двама високи полицаи зад мен. Носеха тъмносини униформи, черни ботуши и високи хромирани шлемове. Съвсем не изглеждаха мили. Еднакви мустаци и пронизващи черни очи. Щяха да създадат проблем. Отново започнах да чувствам вина.

— Ъ-ъ, не — запелтечих аз. Проклинах се, че не мога да се махна, преди да пристигне Нещото.

Едно от ченгетата повдигна вежди.

— Не, сър? — „Сър“ прозвуча някак присмехулно.

— Ъ-ъ, не. — За какво говореха те? Как би могъл да бъде мой островът? Полицаят се обърна към колегата си, който също бе повдигнал пищните си вежди. Приличаха на двойка саркастични бухали.

— Ами, хм, ами, полицай Пъркинс — каза той, — какво да правим тогава? Господинът стои тук на острова, ясно е като бял ден, и казва, че не е негов. — Той скръсти ръце и ме погледна надменно. Полицай Пъркинс изсумтя, извади малък бележник и поклати глава.

— Не-е — казах аз. — Искам да кажа, не го притежавам, нали?

— Вие, сър, ни казвате… — полицай Пъркинс пристъпи напред и ме погледна строго в лицето. — Стоите ли на него или не?

— Ами да — стараех се да не звуча гузно, но не успявах. — В този смисъл е мой, да.

— О, видяхте, че е ваш, нали? — Скара ми се първият полицай и пристъпи напред. — Имате ли нещо против да видим разрешителното ви?

— Какво разрешително? За какво говорите?

— Отказвате ли да ни сътрудничите, сър?

— Не! Нямам никакво разрешително.

— Аха — отвърна доволно полицаят, а Пъркинс кимна към земята. Сякаш точно това бяха очаквали. — Запиши, полицай.

— Веднага — каза полицай Пъркинс. Намокри върха на молива с език и започна да пише: „Извършвахме разследване по случая по обикновения метод, когато се натъкнахме на заподозрения, който без никакви съмнения, абсолютно ясно стоеше върху един остров. В началото заподозреният заяви, че островът не е негов, но после си призна при разпита на полицай Дженкинс.“

— Благодаря, полицай Пъркинс.

— Няма защо, полицай Дженкинс. Вашите въпроси бяха уместни и ефективни.

— Вижте — казах аз. — Този шибан остров не е мой, разбрахте ли?

Полицаите се спогледаха с насмешка и почуда. После и двамата пристъпиха крачка към мен. Аз се отдръпнах, за да запазя разстоянието от една ръка между нас. Усещах, че ръбът на острова е само на няколко ярда зад мен.

— Заподозреният използва мръсни думи и заплахи към служебно лице при изпълнение на служебен дълг — обърна се полицай Дженкинс към колегата си и Пъркинс записа. — Правилно — продължи той и ме погледна в лицето. — Мисля, че е по-добре да запишем някои детайли. Съветвам ви да ни кажете истината, сър. Ще си спестите доста неприятности.

Въздъхнах, опитах се да изглеждам спокоен, да не ме превземе вината. Нещата са ненаситни на вина.

— Правилно — каза полицай Пъркинс. — Да започнем отначало. Колко е голям носът ти?